МОЕТО

ТВОРЧЕСТВО

 

ЖИВОПИС

ФОТОДИЗАЙН

КНИГИ

РАЗКАЗИ

ПЪТЕПИСИ

ИНТЕРВЮТА

ПСИХОЛОГИЯ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ИНТЕРВЮТА

 

БУКЕТ ОТ ЕДЕЛВАЙСИ, А ДО ТЯХ ЗАРЕДЕН АВТОМАТ

(интервю на Камелия Мирчева с Милчо Бекяров)

 


     Когато прочетох разказа "Славеят и тъжният кос" стоях безмълвна няколко минути. След това видях писмото. В него пишеше: "Изпращам Ви една моя творба за конкурса "Цветница", но не Ви пращам лични координати за връзка, защото в момента съм на мисия в Афганистан, но иначе живея в Стара Загора."
     После с него се запознахме на връчването на наградите. Прочетох двата му романа "Бели лабиринти" и "Потайният манастир". Четях разказите му и си мислих за дарбата и таланта, за това умение и майсторство да превърнеш една обикновена делнична история в литературна творба. При втората ни среща ми разказа: " Роден съм в с. Борима Ловешко. Селце китно в полите на Троянския балкан. Но в това село, за жалост, все още не съм ходил, но се надявам, че и това някога ще стане. Нали знаете:"По добре късно, отколкото никога". Иначе за родно място считам Горско Ново село, въпреки че повече от 20 години живея в Стара Загора. Там, във Великотърновското селце прекарах детството си и юношеството си."
     Разговарям с Милчо Бекяров. Човекът, които все още не посетил мястото, където е роден, но за сметка на това от 2004 година е участвал в три военни мисии - в Босна, Херцеговина и Афганистан. Той сам определя, че първата мисия се превръща в повратна точка в живота му. И не заради друго, а защото именно там преоткрива своята способност да пише.
     Милчо Бекяров завършва военното училище в Горна Оряховица през 1980 г. и е изпратен на служба в Старозагорския военен гарнизон. Но службата му е твърде кратка, само една годна. Тъй като тогавашната комунистическа власт изнамерва сведение, че дядо му е "Народен враг". Уволняват го най-безцеремонно, поради тази причина и чак след дълги десет години е реабилитиран и отново започва работа като военен. Казва: " Това да бъда военен е една от сбъднатите ми мечти. Избрах тази професия и тя беше най-голямото предизвикателство за мен, селското момче. После ме уволниха от армията, по независещи от мен причини. За цивилния живот?! Той ми даде много. Но през всичките 10 години постоянно сънувах един сън. Сънувах себе си в униформа, заобиколен от войници. Не изпитвах гняв. Просто вярвах, че ще се върна в армията. така и стана. Все още помня последното изречение на писмото, което ми пратиха: "Поради това, че неправомерно сте уволнени със заповед еди коя си, от дата еди коя си от редовете на българската армия, можете да постъпите отново в същото поделение или там където пожелаете!"...Какво нещо е живота?! Никога не знаеш как ще те изненада..."
     Докато задавам въпросите си на Милчо Бекяров си мисля за живота и хората, за човешките съдби и пътища, за сбъднатите мечти и за тези събития, които преобръщат дните ни и ни правят по-силни.

     Господин Бекяров, бихте ли описали себе си в няколко изречения
     Трудно се дава описание за някого, а още по-трудно е, когато трябва да направиш портрет на собствената си личност. Винаги съм приличал на себе си. Всички опити да подражавам на някого са ме водили до провал. Харесвам се такъв, какъвто съм, въпреки че понякога ме е яд на самия себе си. Работохолик съм. През живота си, винаги съм гонил високите и големи цели, тъй като знам, че когато вървиш към тях много по-лесно постигаш малките си цели. Винаги съм искал най-доброто от живота и съм го постигал в повечето случаи. Човешкият живот е твърде кратък. И само един живот не е достатъчен, за да разбере човек какви и колко са неговите възможности, способности и предели.
     Преди няколко месеца бяхте отличен на националния литературен конкурс за кратка проза "Цветница". Разкажете ни нещо повече за творбата и за впечатленията Ви от конкурса.
     Честно казано не очаквах да получа това отличие. Изпращал съм доста неща по конкурси. Не мислех, че творба от една страничка ще впечатли някой. Ден след като написах "Славеят и тъжният кос" се почувствах много особено. Чувствах се толкова добър, като човек, колкото никога до сега. Разказът стана. Един ден след като видях кварталният клошар и го чух да си свири. Той си седеше там пред блока и свиреше. Това силно ме впечатли, а всичко останало си го представих и го написах.
     За конкурса?!...Ако във всеки град един път в годината се правят такива конкурси и се организират на такова високо ниво, може би няма да имаме проблем с подрастващото поколение. За мен книгата е единствения храм и университет, който може да изгради честни и човечни хора.
     Прекланям глава пред организаторите на конкурса "Цветница", защото каквото и да кажа ще е твърде малко и недостатъчно.

     Как се ражда един разказ и как откривате сюжети за творбите си?
     При мен разказите се раждат спонтанно. Това е най - точната дума. Аз съм от хората, на които и най-малкото и нищожно нещо може да направи впечатление.
     А от всичко, което ме е впечатлило мога да направя творба.
     Разбира се, много от това, което пиша е художествена измислица, но не малко от творбите ми са по действителни случки. Особено разказите в поредицата " Одумки под стария орех". Те всичките са за хора от родното ми място. Някои от героите ми са живели много, много отдавна, но други са част от нашата съвременност.
     Най-силно в живота и творчеството ме вдъхновява родното ми място и професията ми. Те ми дават оня духовен стимул да творя и да живея като почтен и честен човек.

     Върху какво в творчески план работите в момента?
     Засега, върху нищо. Когато през април се върнах от мисията в Афганистан, бях изтощен. Там написах двата си романа, които неотдавна издадох. С тях изживях още един човешки живот. Следвах героите си от раждането им до тяхната смърт. Изживявам силно всичко, за което пиша. А и самата мисия беше трудна и тежка.
     В делниците избягвам да говоря за книгите си. Днес хората много по малко се интересуват от художествена литература, а камо ли от поезия.
     Книгата някак си остава забравена на прашната лавица на живота. В момента редактирам разказите си и ги подготвям за печат. Имам идея за криминалета и други малки къси четива. Недовършена е и пиесата ми " Измамени души".

     Как се съчетава работата на военослужещ с творчеството?
     Това е един от често поставяните ми въпроси. За пръв път ми го зададоха след издаването на първата ми книга. Повечето хора бяха учудени. Военен издава стихосбирка, представяте ли си?!...Та въпросите се въртяха около това, възможно ли е да има сантиментални мъже в униформа. Военен и поезия - това звучеше някак си несъвместимо.
     Хората не разбираха как е възможно в живота на един човек, на който се налага да използва оръжие, може да се прокрадват чувства и то такива, че да го вдъхновяват да пише лирика. Образно казано, нещо, като букет от еделвайси, а до тях зареден автомат, готов да се подчини на всеки. Но за добро или за лошо, сред военните има и такива хора. И аз съм един от тях.
     По време на мисия е много различно. Това е период, несравним с делничния живот. В обикновения живот дрънченето на оръжията и срещите със смъртта са някак си далечни. В мисиите всичко е различно. Обстановката, взаимоотношенията работник-работодател - всичко е различно.
     По време на мисия ти си лишен от собствени действия и не можеш да определяш сам съдбата си. Ти си подчинен на каузата, на правилата, наложени от армията на НАТО. Приемаш и изпълняваш стриктно и се адаптираш според обстоятелствата.
     Обстановка, комуникациите с другите военнослужещи от Алианса и онова, което предлагат като култура, знания и опит ми е доставяло една специфична и особена тръпка. На мисиите е единственото място, където можеш да видиш оръжия, муниции и екипировка на живо и там можеш да проумееш и да оцениш истината за живота на цивилните "бели хора".
     Българинът се чувства, на по-долното стъпало във всяка форма на обществено развитие и затова може би изпитва респект, когато е събран заедно с хора от развитите страни.
     И има защо?! Нивото на битовото им обслужване е такова, каквото е в държавите им. Когато влезеш в столовата на мисията имаш чувството, че посещаваш ресторант. Базовите магазини имат същия стандарт, като в държавите им.
     Обаче, всички тези преимущества са заковани с редица железни правила. А ние, българите, в по-голямата си част не обичаме да спазваме правила, норми, закони. По-скоро ще търсим начини да ги заобиколим или ги изпълняваме по някакъв абсурден и неразбираем за света начин. И в това е големият ни проблем.
     Във втората ми книга " Човешката същност, размисли и още нещо.."съм описал в детайли българина, като съм го синтезирал в прозвището "Българщината".
     По време на мисия има два полюса. Единият е свързан със загубата на личната индивидуалност и подчиняването на правилата, а другия с едно особено чувство, че ти си там и че представляваш страната и държавата си.
     Да защитаваш не само собствената си идея, а и тази на самата държава - това те кара да даваш всичко от себе си, за да не посрамиш авторитета на народа си. Защото американският рейнджър или който и да е от многонационалните сили в базата, не се интересува от името ти. Това дали си ти се казваш Иван или Петкан за него е без значение. За него ти си българите и точка.
     По време на мисия има моменти, през който си задаваш въпроси: "Какво правя тук, за Бога?!.. Кого и каква кауза защитавам на хиляди километри от родината?! Защо подлагам на риск живота си?! Дали застраховката струва един човешки живот?!... Ако ме убият, какво ще стане със семейството ми?!..."
     Сигурен съм, че всеки от нас си е задавал поне за миг тези въпроси. Но отговорът на всички тези въпроси е сама един:"Аз съм военен". И това дава категоричен отговор на всичките въпроси.
     По време на мисия представите за живота и смъртта стават различни. И това те променя. Натрупваш един опит, които те кара да оцениш важните неща в живота.

     Какви са предимствата и недостатъците на това един човек да живее и твори в Стара Загора?
     За твореца има значение къде се намира и къде живее. Обстановката, мястото и условията са важни неща. Казвам това, защото ако не бях променил живота си, ако не беше се случило така, че да бъда изпратен на мисиите извън страната, едва ли щеше да се събуди в мен поривът ми да пиша.
     Когато човек се откъсне от действителността и от живота, който е живял до определен момент, тогава може да погледне нещата от един по-друг ъгъл. Когато близките ти останат далече и в теб заговори носталгията преоценяваш много от това, което си имал. Някак си, като останеш сам със себе си и започнеш да прехвърляш спомените си, изживените случки и събитията правиш един анализ на живота си.
     Това по време на мисия е особено засилено, тъй като там живота ти винаги е "на косъм". Та при този самоанализ виждаш грешките и успехите си. И в краткото време, за което можеш да останеш сам със себе си разбираш, че има моменти, в които трябва да замахнеш с пръст към себе си. Има моменти, в които трябва да си простиш и такива в които да засилиш самоуважението си.
     Стара Загора е градът на поетите и на липите. В този град може да провериш докъде си стигнал в творчески аспект и дали трябва да продължиш.
     Не смятам себе си за писател или поет...В момента приемам себе си, като пишещ човек, но може би някой ден, след много труд и работа ще се възприема и като писател.
     Какво бих променил в България?!... Бих свикал референдум, на който ще предложа страната ни, час по - скоро да стане неутрална, като Швейцария.
     Защото парите, който се дават за въоръжение и поддържане на войска са достатъчни да се излекуват два пъти повече българи, отколкото е самото ни население. но това са утопии, тези неща не зависят от мен.
     Бих приложил още една и то много крайна мярка. Ще забраня ползването на компютри от децата до определена възраст с единствената цел - да привлека вниманието им към нейно величество книгата. Защото онова, което прочете юношата, остава до края на живота му. Книгите са най-силното средство за превръщането на индивида в личност. А днешните деца не четат книги. И това е много жалко и тъжно.
     Бих направил още нещо. Ако можех и имаше открит серум, наречен добрина бих имунизирал хората с него. Защото лошото управление на държавата и борбата за насъщния озвериха хората и към живота и към себеподобните си.
     Българинът се промени. Затвори се в проблемите си от битовизми и сякаш забрави важните неща, а това са духовност, доброта, добродетели и семейни ценности.
     Първата и най-важна промяна, с която трябва се заеме българина е свързана със самия него. Трябва да се обърне към себе си и да се променя. Убедеността, че "Они ме лъжат, че ми плащат, а я ги меткам, че работя"е толкова повсеместно разпространена в живота на съвременния българин. И от това страдат всички.
     Държавните институции не работят добре. Обикновеният човек е изправен пред предизвикателството да си намери работа, да изхрани семейството си от една страна и от друга това да се случва в държава, в която все още липсват правила на пазар на труда.
     Другото предизвикателство към съвременния човек е това да опази природата си. Живея в град, пълен с отровен въздух и пренаселен с коли. Но ние като че ли още трябва да се учим как да бъдем гражданско общество. Нужно ни е много време да повишим здравната си култура и социалната си компетенност.
     А възпитанието и опазването на децата ни?!...
     Стигнали сме до там, че приемаме за предизвикателство дори такова задължително и твърде елементарно и добре подпомогнато и подплътено с нормативна база в развитите държави човешко действие, каквото е отглеждането и възпитанието на децата. Родител съм на двама сина, имам и едно прекрасно внуче и знам, че децата и тяхното бъдеще са най-важното нещо в живота.
     Отчуждението е другия голям проблем. Ние не поздравяваме хората, които живея около нас. Разминаваме се на входната врата, без усмивка, "без добър ден".
     В живота на съвременния българин липсва вяра. А това е твърде опасно състояние. Казват, че надеждата умира последна. Може би е така, но това като че ли е при много малък процент от хора.
     Българинът е обезверен и това му състояние е съзнателно подпомагано от медиите, при които липсва добрата новина и добрия човек. Някак си по голямата част от българите вярват, че щастието на едни е единствено и само в резултат от нещастието на други. И това е вярно, но в политически аспект. Бих го трансформирал, че материалното състояние на някои власт имащи е в резултат от безнаказаните им грабежи.
     Българинът твърде дълго разчита на това някой друг с магическа пръчка да оправи живота му. Крайно време е да се вземе в ръце и да си го промени сам.
     Всички помним, как докато подскачахме за синята идея "другарите" приватизираха държавата. После, като манна небесна дойде "царя", който бързо ни разочарова и от възмущение ли, от глупост ли, си избрахме старите "другари". Сега чакаме друг да реши всичко...
     Другото, което тласка българина към песимизъм е свързано с това, че е много дълго е лъган. С лъжи, обещания и провали е пълна цялата ни история. И въпреки това българският народ е оцелял през вековете, но цената, която е платил е твърде висока и вече би трябвало да е помъдрял и да се е поучил от грешките си.

     Какво е Вашето разбиране за таланта и за талантливият човек?
     Преди години, мой племенник завърши музикална консерватория. Година-две след това работи по механи и ресторанти. И това беше. Сега работата му е от съвсем друго естество...А и той споделя, че съжалява за времето и парите, който само е пропилял. С една дума решили родителите му, че от него ще излезе музикант и му закачили инструмента. Този пример е показателен за таланта изобщо.
     Талантът е дар Божи, или го имаш или го нямаш. Не се ли родиш с него, не може да се придобие или да се постави чип в мозъкът ти с дарбата на Шопен.
     Въпреки това много хора по света си въобразяват, че само с много труд и постоянство, ще се получи…Понякога човек дълго време подтиска талантът си. Но когато го има, той рано или късно се проявява.
     В днешния свят един творчески продукт се продава с добра рекламна стратегия, която струва много пари. И въпреки това един певец ще продължи да пее, само, ако има кой да слуша песните му. Един писател ще продължи да пише, ако книгите му се четат. Театралните сцени и кинозалите ще се пълнят, ако има кадърни артисти, за който си заслужава да платиш, за да ги видиш и чуеш.
     Много талантливи писатели са непознати, тъй като не могат да публикуват творбите си и да ги представят на хората. Къде са ежедневниците или седмичниците, който имат страница за литература?!... Има няколко специализирани литературни вестници, но колко са непознатите автори, чийто творби могат да се прочетат там?!...
     А издателствата, това че съм възмутен от тяхната политика е меко казано. Дълбоко съм отвратен от издателства и печатници и от сумите, които са необходими да издадеш книгата си в приличен тираж. Кой може да си позволи да плати цената на издание в минималния 300 броя тираж?!...

     Какво е Вашето разбиране за успеха и реализирания човек?
     Когато човек върши нещо, с което подобрява собственият си живот и този на близките си, не само в материална насока, но и в духовен аспект вече съществува успех.
     Успехът има много форми и измерения. Едни ги смятат за успели и реализирани, само защото са дигнали замъци за двучленното си семейство и са купили кола за половин милион за още нероденото си дете. Смятат ги за успели, без да се замислят колко пари са откраднали и колко хора са завлекли.
     Други не ги смятат за успели, въпреки това, че са работили цял живот във фирмата си и са я развили до толкова, че да подсигурява работа на един цял квартал...Но понеже живеят в еднофамилната си къща и се блъскат почтено и честно цял живот минават меко казано за наивни Дон Кихотовци.
     Та в България мярката за успеха и за реализирания човек е малко поизкривена и деформирана.
     Без вяра, без ценности, и без точни и ясни правила трудно се живее. Ако попитаме случаен тийнейджър на улицата, що е патриот и с какво се обуславя патриотизмът, или ще засмуче устни, или ще се разкиска, мислейки, че е някаква шега или тест за интелигентност.
     Смесвам добродетелите с ценностите, защото за да имаш претенции за едните, не може да не спазваш другите и обратното. Ако не си честен човек, ти не би могъл да бъдеш откровен и коректен с другите. Трудно ще бъде на човек да постъпва справедливо и почтено, ако самият той не е такъв. За мен най- голямата ценност е трудолюбието.
     А най-голямото зло са войните. Те са зло за човечеството в глобален аспект.
     А в индивидуален аспект най-голямото зло за човека е самия човек. Той е най-голямата опасност не само за себе си и за себеподобните си, но и за планетата.
     Глупавият човек също е страшна злина. Глупакът е с много пъти по - щастлив от умния, защото умният не иска да допусне нещастието му, а глупавият въобще не осъзнава това.
     И въпреки това животът може да бъде интересен, ако сам си го направиш такъв.
     В живота на съвременния българин трябва да има повече духовност. Ние някак си спряхме да общуваме пълноценно. Спряхме да четем, спряхме да говорим с децата си.

     Определяте ли себе си, като щастлив човек и защо?
     Разбира се, че не съм нещастен. Нещастен е само този, който е останал в безизходица, благодарение на собствените си неоправдани действия, а най вече на личните си колосални грешки, от които не се е поучил.
     Чувствам щастлив, когато се видя в очите на внукът си.
     Какво да искам повече от живота, когато се радвам на добро здраве, когато близките ми са също здрави и усмихнати...
     Щастлив съм, че свързах живота си, с един прекрасен човек, с когото създадохме семейство. Щастлив съм, че съм военен, и ако имам други животи или се преродя наново, не бих станал друг.
     И другото, което ме кара да се чувствам такъв е, че в родното ми село, ме посрещат с уважение, защото аз съм първият, който се е осмелил да напише нещо за самите тях. Без значение, дали понякога ги осмивам или възвеличавам.
     Сам избрах военната професия и това е една от реализираните ми мечти.
     Времето във военното училище бе едно от големите предизвикателства за мен - едно селско момче, попаднало между гражданчета.
     Продължавам да мечтая. Бих искал да видя пирамидите в Египет. Да пътувам с гондола във Венеция. Мечтая да посетя великата китайска стена.
     Иска ме се да скоча с бънджи. Не знам кога ще стане, но вярвам че поне това ще се случи. Няма да е далече и времето, когато ще се върна в родното си място Горско ново село. Това е последната ми мечта.
     Но когато стане въпрос за компромиси, се чувствам различно. Правил съм и ще правя. Единственият компромис, които не бих направил е този със съвестта ми.
     Нещата, които ме радват?!.. Това, че близките ми са живи и здрави, радват ме децата ми и това, че излязоха порядъчни хора. Имам добра и умна снаха и един много, много усмихнат внук.
     Човек не идва случайно на този свят. Всичко е предопределено.От раждането до смъртта човешкият път е предначертан. Хубавото е в това, че никой не знае какъв е той и за колко време ти е отредено да го преминеш.
     Аз искам да остана в този свят. Другите светове, колкото и прекрасни да са те, каквито и да са, няма да са като този, когото обичам толкова много.

     4.09.09 г.
     гр.Стара Загора

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

начало

© 2015ARTDESIGN, All rights reserved!