МОЕТО

ТВОРЧЕСТВО

 

ЖИВОПИС

ФОТОДИЗАЙН

КНИГИ

РАЗКАЗИ

ПЪТЕПИСИ

ИНТЕРВЮТА

ПСИХОЛОГИЯ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ИНТЕРВЮТА

 

ВСЕКИ СИ ИМА СВОИТЕ ДАРБИ

(едно интервю на Камелия Мирчева с Женя Димитрова)


 

 

    Тя е родена на 30.12.1967г. в гр. Айтос, обл. Бургас, но е израснала в с. Съдиево, където и до днес живеят нейните родители.
За Съдиево разказва: "Това е село в Югоизточна България, известно с минералната си вода и хората - гостоприемни, открити и весели."
Завършила е начална и предучилищна педагогика с логопедия. От 12 години живее във Варна и работи като начален учител в ОУ "Добри Чинтулов". Омъжена е и има две деца.
За себе си разказва: "Обичам децата. Те ме зареждат с толкова много положителна енергия и оптимизъм. За това си харесвам професията и може да се каже, че съм отдадена на работата си. Вкъщи винаги на масата до чашата с кафе са пръснати книги и учебници. Привърженик съм на идеята за учене през целия живот. Имам много и невероятни приятели, с които съдбата ме е срещнала. Работя в колектив с прекрасни колежки, с които много си помагаме. Привързана съм към българските национални традиции, защото знам, че там се крият онези типични български качества, които ни правят уникални като душевност и народопсихология. И до ден днешен в моето село се извършват всички онези ритуали и обичаи, свързани с народните празници. Почитта ми към българския фолклор и изконните национални добродетели, не ми пречи да приемам новостите в ежедневието и да приветствам добрите идеи. Обичам предизвикателствата, това ме кара да се чувствам "жива".
Харесвам да съм сред природата, но и часовете вкъщи пред телевизора или с нещо за четене, са ми приятни. Последно време в мен се разбушува и една нова страст - пътуванията, макар и засега това рядко да ми се случва..."

Нейното име е Женя Димитрова и поводът за нашата среща е първата й книга "Нека бъда твое пристанище".
Познавам Женя от срещите ни в Нетлог. Четях нейните творби, публикувани в групата на "Творци без граници"
Когато получих ръкописа на книгата бях силно впечатлена. Любовна лирика, проза, хумор, басни и всичко това написано талантливо, елегантно и вълнуващо.
Четях творбите и пътувах заедно с Женя.
Творчеството на Женя Димитрова говори достатъчно ясно и категорично.
И въпреки това изкушението да й задам няколко въпроса бе огромно. За мое най-голямо удоволствие тя се съгласи да им отговори.

Госпожо Димитрова, върху какво в творчески план работите в момента?
Продължавам да пиша каквото ми хрумне. При мен нещата никога не са планувани. Те идват спонтанно и това ми харесва. Различното и новото винаги са ме привличали. Започнах да пиша съвсем отскоро - от няколко месеца. Може би сега е дошло времето да се случи това. Вече е отпечатана моята първа книга "Нека бъда твое пристанище...", която се осъществи с Вашата подкрепа и тази на Райна Недялкова, за което Ви благодаря.
Не мога да преценя коя е любимата ми тема за писане, но най - много се забавлявах докато писах хумористичните произведения. Може би това е така, защото самата аз имам чувство за хумор... А колкото до вдъхновението!?... Вдъхновение човек може да получи от всичко и от всеки, дори и от стръкче трева, стига да усети нейния аромат...

Работите в образователната система 24 години, от тях 23 години , като начален учител. Какво мислите за образователната система, какви са нейните недостатъци и предимства?
Това наистина ми е "болната" тема. Може би, защото не мога да бъда безпристрастна към образованието въобще. Професията на учител е от тези, които не можеш като ти свърши работното време да кажеш "довиждане" и да напуснеш работното място и да оставиш зад гърба си всичко.
Най-вече, заради това, че се работи с деца, а те са много по-уязвими от възрастните.
Хубаво е, че се започна с някаква промяна в образователната система, но промените все още се правят на "парче". Болно ми е, че се закриват училища в малките селища, защото само който не е живял на село, не знае, че няма ли училище там - няма живот. Все още няма достатъчно качествени учебници и учебни помагала. Училището трябва да е място, където децата да не са само заради учебният процес. В училището децата трябва да имат възможности да творят, да спортуват , да се чувстват свободни и уверени. И в това е ролята на учителя - да създаде творческа атмосфера, в която всички деца да могат да участват.
Цялата промяна, която ще настъпва оттук нататък в образованието да бъде в полза на децата, не на някакви политически пристрастия или икономически интереси. И когато тръгне да се прави нещо за подрастващото поколение, всички институции, имащи касателство до това да обединят усилията си. В основата на това трябва да стои убеждението, че съвременното образование се определя преди всичко като дух, морална атмосфера и климат на ученика, на който се признава правото на саморазвиваща се личност.

Какви са предимствата и недостатъците на това един човек да живее и твори в България? И във Варна?
Не мисля, че е от особено значение къде се намира човек, за да твори. Затова ми хареса и форума на Райна Недялкова озаглавен "Творци без граници". Няма рамки и шаблони, в които да е ограничено въображението и таланта на хората.
А колкото до това, къде живее човек и дали това му носи определени предимства и недостатъци, не може да се отговори категорично. Това е толкова индивидуално и зависи от това какви цели си поставя човек, какво търси и какво очаква в този живот. Жалко само, че много българи бяха принудени да напуснат собствената си страна, за да могат да оцелеят. Но това е още едно доказателство, че макар и непрекъснато мърморещ за несгодите в житието си, българинът е борбен.
А Варна ...тя си е моето пристанище. Тук животът ми започна сякаш наново.

Какво бихте променили в България, ако имахте такава възможност?
Това ми звучи като въпроса, който най-често задават на децата: "Какво бихте направили, ако имахте вълшебна пръчица?" И сега се замислям колко трудно е да отоговориш на това... Защото е по-лесно май да се недоволства и да се търсят "кусури" на всичко около нас,вместо да се преодолее липсващото желание за участие в някаква промяна за по-добро. Все си мислим, че друг е длъжен да я свърши тази работа. Но лично аз, ако имах възможност бих спряла това грозно строителство из красивите кътчета на България и отново бих помислила първо за децата.
А най-големите предизвикателства към съвременния човек са свързани с това той в каква възраст е. За моето поколение имаше един период, когато най-голямото предизвикателство пред нас беше да променим живота си коренно, за да можем да оцелеем. Днес младото поколение се развива в среда на динамични социални процеси и взаимодействия, с обогатени по съдържание източници на информация. Вярвам в младите хора. И съм сигурна, че каквото и предизвикателство да им поднесе съвременния свят, те ще се справят с него по-добре от нас.

Липсва ли вяра в живота на съвременния българин?
Ами все се надявам вяра да не липсва. Но всеки човек си е различен и по свой начин устройва живота, а вярата е неизменна част от това. И няма толкова голямо значение от националността. Отчаянието, което виждах в очите на някои от хората около мен, ме накара да напиша стихотворението "Втора употреба". За таланта?!...Талант е да имаш някакви способности и умения на по-високо ниво от другите. Талантливи хора има не само в дадена област например в културата, изкуството, спорта... Талантив е и този, който умее да те завладее с думи, да върши неща, с които да накара хората да възкликнат : "Да, той го може това и то много добре!" Тъй като работя с деца, винаги съм търсила в тях и зрънцето талант, но всъщност винаги съм им казвала, че всеки е уникален и си има своите дарби. Те само трябва да се отприщят и особено в ранна възраст да се поощряват и подпомагат. Неслучайно моите ученици участват с голямо желание в състезания и конкурси в различни области. Само за миналата учебна година техните награди от такива участия са около 40 . И въпреки това. Успехите са временни. Както и неуспехите.
Най-важното е според мен е да се чувстваш удовлетворен от това което правиш, да си сигурен, че това, което си направил не е наранило или обидило околните, че поне малко е допринесло за нещо позитивно и добро.
Аз вярвам в Доброто. Най-важната ценност е любовта във всичките и форми на проявление. И човещината. Според мен универсални определения за добро и зло няма. Човек гледа от свой ъгъл нещата, които се случват около него. И все пак най-голямото зло е отнемането на човешки живот. Това е най-страшното, това е най- високата степен на формата на злото. Другото, което ни се случва в ежедневието, колкото и драматично да е то понякога, се преживява някак си...

Смятате ли, че времето, в което живеем е интересно и с какво?
Разбира се, че е интересно. Най-вече с динамиката си. Събитията се случват толкова бързо и са непредвидими. А това те кара да бъдеш винаги зареден с енергия, за да посрещаш промяната. А тя, промяната трябва да си дойде от самите нас. Защото първо трябва да направим малка промяна, може би в мисленето си, трябва да всеки да работи и да усъвършенства способността си а самоопределяне и самореализация.

Определяте ли себе си, като щастлив човек и защо?
Щастлива съм. Никога не съм хленчила за нищо. Особено, след като съм се докоснала вече и по някакъв свой начин до смъртта.
Умея да се радвам и на най-малките неща. Ценя дори и това, че мога да се събудя сутрин и да си кажа: да, и тази сутрин посрещнах изгрева на слънцето и днес ще чувам птичите песни, шума на преминаващите автомобили, веселата глъч на децата, ще усетя капките дъжд по косата си, ще почувствам обичта на близките си...

Кои са Вашите сбъднати мечти и за какво продължавате да мечтаете?
Преди години мечтите ми бяха свързани повече с материалното, с битовизми. Но пък повече мечтаех. Последно време сякаш това по-рядко се случва. Но нали знаете, "човек е толкова голям, колкото са големи и мечтите му". Все си мисля, че трябва да правим по-често компромиси. Това ще ни спаси от излишни драматизми в живота ни. Случвало ми се е да се натъжа само от лошото време навън, от някой тъжен филм или да се зарадвам на разцъфналото цвете. Но винаги ме радват срещите с приятелите. Рядко плача, което не знам дали е за добро или за зло.
Смисълът на живота?!... Вече съм го описала в едно мое стихотворение: "Пред прага на смъртта"... Смисълът на живота е в това - да виждаш усмивките на децата. Да правиш хората щастливи, дори и с нещо незначително. И както обичам да казвам: когато срещнеш някого на улицата, с когото пътищата ви са се пресекли някога в този живот, то и спомените ви и чувствата да са свързани с нещо красиво и добро.
Наскоро открих една мисъл, която страшно много ми хареса.
"Когато нещо има да става, то става. И целият свят да се наговори да го спре, и дяволът да го благославя, и Господ да го кълне - събитията следват своята незнайна и неразбираема логика."
Тази мисъл е записана в едно от произведенията на съвременния български писател Андрея Илиев.
Искам да живея в свят без страх. Някъде бях чела, че и надеждата и страхът са очаквания. Страхът е очакване да ни се случи нещо лошо, а надеждата е очакване за нещо красиво, нещо добро. А моето пожелание към читателите на Вашия блог е преди всичко да са здрави и да гледат на света с усмивка. И вместо финал част от част от любимото ми стихотворение от Борис Христов "Вечерен тромпет": "Искам на всички заспали да кажа, че има време да се наспиме..."

 

17.02.2010


НЕКА БЪДА ТВОЕ ПРИСТАНИЩЕ
Женя Димитрова

Нека бъда твое пристанище тихо и нежно...
Спри за малко при мен вечерта!
Знам ще хванеш ръката ми, уж че небрежно,
а в твоята ще остане до сутринта...

Няма нужда от многото думи гальовни -
само една или две прошепни!
И аз ще изгарям в страсти любовни,
ако кажеш : "При мен остани..."

Искам пътеката лунна с теб да посрещна,
през вълните невидими прокарала път.
Под лъчите сребристи, в тази вечер гореща,
в морска пяна да се превърне дъхът...

Нека бъда твое пристанище бурно и диво...
Да оставим след нас в пясъка вечни следи!
С морски възел вържи ми сърцето свенливо -
знам, съдбата за нас това отреди...


ПОИСКАХ
Женя Димитрова

Поисках да ме откриеш
в този свят толкова страшен.
Поисках аз да съм с теб,
поисках ти да си с мен...
Моите длани студени
в ръцете твои да пламнат.
Поисках твоите сълзи
по мойто лице да се стичат.
Сърцето мое да бие
и ритъмът твой да открие.
Поисках сънища цветни
да ти разказвам в есенни утрини ...
Цвете да сложиш в косите ми,
а аз да целувам очите ти...
С думите твои и с моята песен
тишината дълбока да сринем...

Поисках...поисках...
А всъщност, не знам...
всичко това от кого да поискам...

ЗА МЛАДИТЕ БАБИ
Женя Димитрова

- Бабо! - извика радостно внучето в парка
и аз се заозъртах плашливо, но с мярка.
- Шшшт, миличко, тук не съм ти никаква баба!
Още съм млада, наконтена и почти слаба...
Сакън, да не та чуят на отсрещната пейка
готините мъже до онази цъфнала вейка!
Че аз толкоз време пред огледалото криво
отделих, за да нарисувам лицето си сиво...
Устни - в розов отблясък, маникюрът - перфектен,
прическа модерна, тоалетът - ефектен...
И как сега "баба" ще викаш -
това не звучи достоверно!
Може по име направо - било вече модерно.
Виж, и "маминка" може да казваш, по` ми приляга -
някак по варненски, модерен смисъл се влага...
А ти: "баба, та баба" - не спираш да викаш
и започваш с тая коварна мисъл да свикваш!
Ама аз едно нещо ще те науча първоначално
таз пошла дума "баба" да я забравиш, ама тотално!
Пък аз обещавам, мило бабино внуче,
да ти купя едно сладичко, плюшено куче!
После на компютър ще си поиграем двамата:
ти на игрите, аз в нета - с онез двамата...
И на чужд език ще те науча да проговориш -
за да можеш един ден и с чужденците да спориш.
А и името ти е чужбинско
/да се пука от яд сватята Пени!/ -
кръстиха те - Джъстин ...на баба ти Жени...

 

 

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

начало

© 2015ARTDESIGN, All rights reserved!