МОЕТО

ТВОРЧЕСТВО

 

ЖИВОПИС

ФОТОДИЗАЙН

КНИГИ

РАЗКАЗИ

ПЪТЕПИСИ

ИНТЕРВЮТА

ПСИХОЛОГИЯ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ИНТЕРВЮТА

 

НЯМА НЕВЪЗМОЖНИ НЕЩА

(интервю на Камелия Мирчева с Красимир Бачков)

 

 

    Около великите разказвачи винаги витае една тайнственост и загадъчност. Често образът им се слива с този на описаните от тях герои. Те живеят по няколко живота едновременно - своя и този на героите си. Днес срещата ми е с един невероятен майстор на словото. Неговите слова са неподвластни на времето и са толкова силни, че често предизвикват сълзи в очите на читателя. Той пише за обикновените на пръв поглед неща. За онези хора, които често подминаваме, тъй като те живеят "тихо и безметежно, като дъждовни капки в есенния ден" и въпреки това притежават "една невероятна, направо невъзможна дързост", която ги прави ЧОВЕЦИ.
    Той ни разкрива един свят, в който има много болка и мъдрост, свобода и обреченост, любов и безлюбовие, липса на надежда и чудеса.
    Неговото творчество кара читателя да изживява собствения си живот, като се вглеждаш в очите на другите.
    Той определя себе си, като "възможно най-неподходящ за съвремието тип - откровен романтик с идеалистически оптимистичен привкус".
    Той обича морето и умее да чете думите и посланията му. Умее да накара читателите си да усетят пределите на живота и смъртта, да изживеят собствената си свобода и да се потопят в безкрая на добруджанската шир, докато търсят смисъла на живота и пренареждат ценностите си.
    Той е роден на 18. 08. 1958 г. в гр. Добрич. Завършил е висше образование в Шуменски университет "Епископ Константин Преславски".
    Автор е на книгите: "Дългият път през тунела" /1994г./, "Синият кон" /1997г./, "Легионът на обречените" /2000г., роман/, "Кураж за другите" /2004г./ и "В очакване на утрото" /2006г./ Член на Сдружението на писателите в Добрич, Варна и СНБП-София и има девет национални награди за проза.
    Негови творби са превеждани на руски, словашки и английски. По професия е учител. Живее във Варна.
    Неговото им е Красимир Бачков и поводът за нашата среща е новата му книга "Слънце за двама"

    Господин Бачков, върху какво в творчески план работите в момента?
Пиша пиеса, но работата върви много бавно. Любимите ми теми за писане са морето и доброто у всеки човек. Най-често ме вдъхновяват темите от живота, от това което е около нас. Единственото предимството да живееш и работиш във Варна е морето. Но си има и недостатък, а това е че приятелите ми живеят в Добрич.

    Господин Бачков, Вашите герои водят личната си битка с безвластието, беззаконието, учат своите уроци от живота по най-трудният начин и въпреки това запазват една невероятна човечност. Те са смачкани и онеправдани, някои от тях търсят възмездие, други се примиряват. Вие лично смятате ли, че си заслужава човек да се бори за правдата и при какви обстоятелства?
    Правдата г-жо Мирчева, е доста относително понятие. Понякога почти абстрактно, точно каквато е и свободата. Обаче има меродавни за всички хора и времена ценности, на които не бива да изневеряваме. Направим ли го, ние губим човешкия си облик и се превръщаме в скотове.
    Аз лично смятам, че съвременните технологии и демографския бум провокират консуматорското начало у хората.Така те лесно губят душевноста си и биват разочаровани от себе си.
    А когато човек не съзнава, че главната вина е у него, става възможно най-опасен. Затова напоследък се засилва агресията и автоагресията.
    Обратно, ако човек е настроен позитивно и вярва в нещо, той би успял и в невъзможни обстоятелства да постигне целите си. Нещата опират до възпитание и отражение на общественото въздействие върху личноста.
    Ние сме социални същества и се влияем от медии, известни авторитети, политика, мода и ред други фактори, оформящи мирогледа ни.
    Ако дори само едно звено от веригата е скъсано, всичко в нашия микрокосмос се разпада. Единствено контакта с живата природа е способен да ни върне човешкия облик, но с урбанизацията през последните години и това е почти невъзможно.
    В заключение мога да кажа това, че ако човек не се бори за мечтите, идеалите и дори илюзиите си, той само създава по-голяма навалица на земята. А навалицата както знаем може да бъде манипулирана, не винаги по най-добрия начин.
    Отделната личност има всичко за един цял свят, но понеже не винаги го съзнава, живее в паралелно създадени светове, обслужващи нечии чужди интереси. Когато откриваме собствения си свят, ние можем да преоткрием и хората край нас, а от там и земята да стане по-добро място за живот. Животът ни всъщност е едно мигновено припламване и ако през този кратък миг осветим пътя на друг човек, значи не сме живяли напразно.

    Какви са предимствата и недостатъците на това един човек да живее и работи в България?
    Предимство е, че почти всички говорят български, а недостатъците да живееш и работиш в България няма да ми стигнат и десет страници да изреждам. Но все пак бих се опитал да провокирам доброто, което всеки човек таи в себе си.
    Най-големите предизвикателства в живота на съвременния човек са свързани с това да се запази като човек, въпреки съвременния начин на живот и технологии.
    В живота на съвременния българин липсва вяра. Всъщност, именно липсата на вяра и доверие превръща българина в едно от най-черногледите същества на планетата.
    През последните 20 години се наблюдава регрес и повсеместна деградация във всички области на живота в България. Много неща се промениха към по-лошо и много малко към по-добро.
    И въпреки това трябва да се променя самия човек, а от там ще дойде и промяната на живота му.
    За съжаление успелите и добре реализирали се хора в страната ни не са тия, които действително заслужават. За съжаление в България успяват наглите, незачитащи правила и закони субекти.
    Най-важните ценности за мен са добротата, приятелството и честността, а най-голямото зло е безразличието.
    Всяко едно време е интересно поради факта, че реално можем да го променим към по-добро.
    Дали смятам себе си за щастлив човек?!... Донякъде, да. Защото изобщо ме има, защото успявам да ценя и най-малките радости в живота.

    Автор сте на няколко книги, отличаван сте с награди, какво мислите за съвременния литературен живот в България?
    През последните години не е живот, а литературна агония. Духовната деградация, чалгата и най-вече корупцията елиминират истинските български таланти, за да тържествуват словоблудците. Именно за това няма качествено българско кино и не печелим международни литературни конкурси. Превеждат се текстове по шуробадженашка или партийна линия без стойност и качества, а не на автори, които действително заслужават.
    За таланта?!... Той талантът идва от Бога, но не може Бог да ти напише книгите. Убедил съм се, че най талантливите автори, са всъщност доста мързеливи.

    По професия сте учител, какво е мнението Ви за образователната система днес?
    Смятам, че образованието е една от най-закостенелите системи в България.В нея не бива да се правят "реформи" на парче, заимствани от тук или там, а да се преустрои наново. Да си учител в момента е като да носиш непосилна тежест

    Член сте на Сдружението на писателите в Добрич, във Варна и на СНБП в София, смятате ли, че организациите, в които се обединяват пишещите хора в България подпомагат развитието на литературния живот у нас?
    Смятам, че Сдружението на писателите в Добрич е литературно братство, от което биха могли да се поучат много по-големи дружества и съюзи в страната.

    Основател и редактор сте на вестника за животопис и култура "Антимовски хан", разкажете ни нещо повече за това.
    В средата на 90-те живеех в Добрич и много ми се искаше да има издание, където да публикуваме текстовете си и да четем съвременни такива от други автори. Желанието ми споделяха още няколко души.
    Така в края на 1996 г. бизнесдамата Ваня Янкова спонсорира издаването на в-к "Антимовски хан", който преди година и половина трансформирахме в списание за литература и култура.

    Кои са Вашите сбъднати мечти и за какво продължавате да мечтаете?
    Сбъдната мечта е, големият ми син да живее и учи нормално в страната, а малкият да ме зарежда с живец всеки Божи ден.
    Мечтая за една истински свободна България.
    не бих направил компромис, от който биха пострадали най-близките ми.
    Радват ме дребни на пръв поглед неща - един черешов цвят, пролетта, един падащ лист на есен.
    Радват ме много неща, но бих искал да живея в свят с ред и установени правила. В природата има хармония, независимо от привидния хаос.
    Бих искал да живея в един един по-близък до природата свят.
    Животът е много по-кратък отколкото си мислим. Бих искал да живея в свят, в който хората могат да живеят достойно.
    Не знам отговора на въпроса за смисъла на човешкия живот, но доколкото мога се опитвам да се радвам на живота.
    Вярвам, че няма невъзможни неща.

    20.06.2010 г.

 

ТАЗИ ДЯВОЛИЯ - ПАРИТЕ!

(от сборника "Слънце за двама")

разказ от Красимир Бачков

    Иззад червените скали невероятно синьо се простираше небето. Някакви малки птички прехвърчаха една над друга с тънко писукане, после се стрелваха рязко към скалите и сякаш потъваха в тях.
    Иван Саморанов се прозина и бръкна в джоба на джокинга си. В шепата му глухо изтракаха двете потъмнели от времето късчета злато. Той им се полюбува малко, после рязко се надигна и излезе от спалния чувал. Сгъна го как да е и лазешком се измъкна от палатката. Протегна се тъй, че костите му запукаха. Погледна към морето и прецени, че вече е късен следобед. Хората по плажа бяха намалели, а вълните имаха онзи опаленосив цвят, който предвещаваше идващата вечер.
    - Иванеее! - чу зад гърба си гласа на бармана Цеко.
    - Ела да пием по една студена бира! Откога те чакам да се събудиш!
    Той се обърна към караваната, превърната в кафе-бар и като облиза пресъхналите си устни, тръгна малко тромаво, точно като човек, току -що станал от сън.
    Още преди да седне на едно от трите въртящи се столчета отпред, Цеко отвори две изпотени от студ "Загорки" и бутна едната към него. Чукнаха се и отпиха. Бирата бе чудесна.
    - Как е? - заинтересува се Цеко по-скоро от куртоазия. - Май не върви нещо, а?
    - Що? Всичко си е О'к! - равнодушно отвърна Иван. - Знаеш при нас как е. Ден година храни!
    - Да, ама кога ще дойде тоя ден? Като те гледам как си броиш стотинките напоследък, чудя се дали да не взема да те осиновя! - ухили се тарикатски Цеко.
    - Когато трябва, ще дойде! - безразлично се усмихна иманярят.
    Двамата мълчаливо отпиха, като с присвити очи гледаха морето. По пътя отзад мощно избуча двигател и встрани спря сребристо "Бентли". От него трудно се измъкна възрастен мъж с отпуснат голям корем и тузарско кепе против слънце. През спуснатия прозорец погъделичка по гушката седналото на предната седалка младо момиче, чийто бански едва побираше огромния му силиконов бюст. После с клатушкане се приближи към бара.
    - Имаш ли отлежало уиски? - подозрително изгледа бедното обзавеждане на витрината отзад.
    - Дванадесетгодишно! - кратко отвърна Цеко.
    - Ама да не е менте?
    - Не е.
    - Налей тогаз едно голямо, без лед! - нареди сурово клиентът и се облиза.
    - Готово! - отмери питието барманът и внимателно го подаде.
    Мъжът лисна уискито в устата си, сякаш го изля в мивката. Изръмжа доволно и извади едра банкнота:
    - И внимавай с рестото, ей!
    Цеко отброи внимателно парите за връщане. Мълчаливо му ги подаде. Мъжът още веднъж ги преброи и поклати глава:
    - Щото знаем как дерете кожи по морето! Ама и ние не сме вчерашни!
    Барманът не отвърна нищо. Мъжът обърна гръб и се заклати бавно към колата. След миг моторът изфуча приглушено и като превъртя гуми по песъчливия път, колата се насочи към плажа.
    - Като ми дойде един такъв, за цял ден ми се разваля настроението! - въздъхна Цеко. - Идеше ми да му завра проклетото ресто в задника!
    - Що се впрягаш на такива боклуци? - нехайно запита Иван Саморанов. - И той един ден ще пукне! А на оня свят не може да завлече нито скъпарската си кола, нито мацката, дето е по-малка и от децата му.
    Цеко мълчеше ядосан. Двамата отпиха от бирата. Откъм пътя избръмча друг двигател. Стар олющен ван извъртя до плажната ивица и от него слязоха мъж, жена и около десетгодишно момче. Тримата заедно свалиха от страничната врата инвалидна количка с русо момиченце в нея. Детето едва ли бе повече от седемгодишно. Семейството се разположи в самия край на плажа и едва тогава мъжът тръгна към бара. Поздрави учтиво и си поръча бира. Цеко я сервира веднага и съпричастен към болката на непознатия, запита:
    - Какво й е на малката?
    Мъжът сухо преглътна, отпи глътка бира и късо отговори:
    - Рак на костите.
    - Лошо! - съчувствено повдигна вежди Цеко.
    - Ужасно е! - тихо промълви мъжът. - Ако до края на лятото не го оперираме, за Коледа вече няма да го има моето момиче! Помоли днес да дойдем, да види за последно морето.
    - А акция за събиране на средства направихте ли? - заинтересува се барманът. - От есемеси, от благотворителност!
    - Всичко опитахме, но..! - махна с ръка отчаяно мъжът. - Трябват още сто хиляди лева! Продадохме апартамента, нивите..! Пак не стигат! Умът не ми стига вече какво да правим!
    - Хм! Дааааа! - изръмжа Цеко. - Много пари са това!
    - Иде ми да вляза в морето… и да не изляза! - изтри навлажнените си очи с опакото на дланта си мъжът и без да допие бирата, тръгна.
    Махна за довиждане и забърза към близките си. Отпуснатите му рамене излъчваха такова отчаяние, че Цеко не издържа и си отвори втора бира.
    - Ти не искаш ли? - изгледа въпросително Иван, който мълчаливо отказа с повдигане на глава.
    - Ето, сега искам да му помогна на човека, но кажи как да стане! - въздъхна състрадателно барманът. - Оборотът ми за цял ден не минава сто лева! А къде са сто хиляди! Животът е страшно нещо, мама му стара! Не прощава и на децата даже!
    Иван замижа с едно око и леко тупна с длан по барплота:
    - Я извади от дванадесетгодишното!
    Цеко изведнъж се оживи. Повъртя се край витрината и извади почти пълната бутилка. Внимателно я сложи пред Иван и въпросително го погледна:
    - Сигурен ли си, че ще можеш да си платиш? Това е най-скъпото, което предлагам!
    Иван въздъхна дълбоко и се усмихна. Като фокусник извади от джоба си двете потъмнели късчета злато и ги търкулна на барплота:
    - Сечени тракийски пари! Изключително скъпи! Доколкото знам, има още пет-шест открити досега. Всяка една струва не по-малко от седемдесет хиляди лева. Ако се продадат правилно, може да докарат и двеста хиляди!
    - Айде, бе! - плесна се Цеко по плешивата глава. - Ама ти сериозно ли?
    - Пипни ги! - усмихна се Иван. - Едва ли ще имаш друга подобна възможност!
    Барманът внимателно взе една от монетите и я вдигна пред очите си. От едната страна бе изрязан благороден профил на мъж, а от другата имаше някакви непознати знаци.
    - И тая мухлясала тракийска стотинка струва десет пъти колкото караваната ми и всичко вътре в нея?!
    - Струва! Налей сега!
    Цеко върна монетата, като не сваляше очи от нея. Сложи две бучки лед и напълни чашата с уиски. Бутна я към иманяра, но той посочи с пръст към него:
    - Няма да пия сам, я! Хайде налей си!
    Цеко не чака втора покана. Сипа си, изтри оросеното си от пот чело и вдигна чашата:
    - Все така да ти върви, Ванка! Че да оставиш и някой друг лев при мене!
    Иван се засмя, двамата се чукнаха и отпиха с удоволствие. Уискито наистина си го биваше.
    Два часа по-късно бутилката вече бе празна. Едни след други плажуващите започнаха да си тръгват. Семейството с болното дете също си прибра багажа и ванът се извъртя по пътя назад. Като минаваше край кафе-бара, бащата им махна с ръка за сбогом, а Иван импулсивно скочи от стола и викна:
    - Чакай!
    Ванът спря. Бащата учуден гледаше към тях, когато Иван го повика:
    - Ела при нас за малко! Важно е!
    Мъжът погледна към своите в колата, угаси я и слезе. Приближи несигурно:
    - Какво има, момчета?
    - Нищо! - успокои го Иван. - Това е за детето ти!
    - Какво..? - гледаше неразбиращо той двете парченца старо злато, притаили се в грубата шепа на иманяра. С другата ръка Иван му подаде малко листче хартия:
    - Тук съм написал два телефонни номера. Обади се на когото искаш и кажи, че те праща Иван Саморанов! За по-малко от сто и четиридесет хиляди не давай монетите! Пращам те при сигурни хора. А като приключи всичко, ела тук да се почерпим! Ще ме намериш в ей оная избеляла палатка там! Тук ще съм до началото на ноември. Донеси каквото е останало от парите, че трябва да посрещаме и зимата, нали!
    Мъжът не каза нищо. Не се усъмни и за миг в думите му. Пое монетите и ги стисна в юмрука на едната си ръка. От очите му потекоха сълзи, които той не изтри.
    - Момчета..! Всичко ще ви върна до стотинка! Ще ги заработя по-късно! Само да си спася детето!
    - Хайде бягай, че твоите те чакат! - напъди го благо Иван.
    Мъжът вдървено се обърна, направи няколко крачки и спря. Бавно се извърна и тихо каза:
    - Благодаря!
    Иван Саморанов му се усмихна окуражаващо, а барманът сподели сякаш със себе си:
    - Има пари и пари! С едните те е гнус и задника си да обършеш, а с другите спасяваш живот! Гле'й каква дяволия, а?!
    Вече бе тъмно, когато Иван реши да се прибира в палатката. Извади стария си кожен портфейл, за да плати. Облегнат на барплота, възпълният барман го спря с ръка:
    - Стой, човече! И други мъже има на тоя плаж освен тебе! Може да не разполагаме със сто-двеста хиляди лева кеш, но една почерпка за приятел винаги можем да платим!
    От юг луната спусна сребърна пътека по морето към тях. От нейната нереална светлина лицата им придобиха резки очертания.
    Почти като лицата, изрязани на древните монети.


ДА ВИКАШ С ЛЮБОВ

(от сборника "Слънце за двама")

разказ от Красимир Бачков

    Учителят по география Желев до такава степен приличаше на щраус, че една немалка част от учениците в СОУ -то не знаеха името му, а за тях той бе просто "Щраусът". Слаб, висок, с редки побелели косми по главата, той изглеждаше строг на вид, но всъщност бе добър и изключително скромен човек.
    Живееше сам в една гарсониера, с изглед към Варненското езеро, което донякъде му заместваше морската панорама. Грижеше се за единствения си син, студент в столицата, и собствените му разходи бяха по-ниски дори от разходите на един пенсионер. Въпреки това Желев бе човек с достойнство и тиха, някак смълчана гордост.
    Третият час във вторник имаше с девети "а" и след като учениците си излязоха, той забеляза под един чин дамско портмоне. Взе го и без да го отваря тръгна да търси в кой кабинет се бе преместил класът. Бързо го намери и запита на кого е портмонето. На втория чин в средната редица, стояха двете приятелки: Вики и Кремена.
    И двете бяха глезли, и двете ги мързеше да учат, но имаха самочувствие като на принцеси. Виждайки портмонето, Вики си бръкна в чантата и като не намери нищо, стана:
    - Сигурно е моето, господине! Я го отворете и вижте парите! Ако са 35 лева, значи е моето!
    Желев внимателно отвори портмонето и преброи парите вътре. Излязоха петнадесет лева.
    - А има ли един ключодържател със златна рибка? - досети се момичето.
    Желев провери и се оказа, че наистина в един от джобовете стои такъв ключодържател. Той подаде портмонето на момичето, то го взе, извади парите и презрително ги хвърли на чина:
    - Да, ама аз имах 35 лева! Тук са само 15. Къде са ми останалите пари?
    Желев учудено я изгледа и разпери ръце:
    - Аз дори не съм го отварял! Помисли, да не си похарчила парите за нещо друго!
    - За какво да похарча цели 20 лева?! - изтъня гласът на момичето. - Дори не съм закусвала тази сутрин!
    - Вярно, днес още не сме закусвали! - подкрепи я Кремена.
    - Еееееееей, Щраус! - изръмжа някое от момчетата в дъното на стаята. - Връщай мангизите!
    Желев потърси с поглед кой го обвиняваше в кражба и междувременно се изчерви като домат. Мисълта, че децата можеха да допуснат той да вземе чужди пари, го притесни. Пристъпи от крак на крак и съвсем заприлича на разтревожен щраус. Учениците зашумяха. В този момент влезе учителката, с която класът щеше да кара следващия час и Желев трябваше да напусне стаята. Смутен, той излезе, а зад него се чуха още реплики как е откраднал парите на момичето. През следващото междучасие директорката прати една от чистачките да повика Желев при нея. Вики се бе оплакала на класната си за липсата на парите и вече цялото училище коментираше как Щрауса е задигнал цели двадесет лева.
    Пред директорката Желев застана спокоен, но вътрешно ядосан. Дори мисълта, че някой може да го заподозре в кражба, вече го вбесяваше.
    - Вижте, колега! - привидно безразлично заяви директорката. - Парите ги няма и както сам казвате, никой освен вас не е пипал портмонето. Възстановете ги и да забравим за случая!
    - Каквооооо?! - през стиснати зъби процеди старият учител. - Вие разбирате ли, че това означава да призная, че съм ги взел аз тия пари?
    - Честно казано, не ме интересува кой ги е взел! По-важно е да се върнат, че да не стане скандалът по-голям! На Вики майка й е в родителския актив на училището. Знаете колко трудно събираме ученици за паралелките, с какъв зор ги задържаме в клас, а ако сега се разчуе, че учителите джобят учениците, добра реклама ще ни направите!
    - Но аз просто върнах портмонето! Нищо повече! Казвам ви, че дори не съм го отварял!
    - Е, хайде сега! - повдигна вежди директорката. - Ще намерите портмоне и няма да го отворите, за да видите какво има вътре! Най-малко, за да проверите на кого може да бъде! Ама моля ви се!
    - Любопитството не ми е присъщо! - с леден глас се защити Желев. - Смятам за недостойно да бъркам в чужди вещи!
    - Но да изчезнат двадесет лева е достойно, нали? - повиши глас директорката и хвърли химикалката, която държеше, на бюрото. - Лично пред мен ученичката обясни как сутринта баща й е дал 20 лева. Тя имала 10, за закуска й прибавили още 5 и така сметката се закръгля на 35 лева. Сега, след като тя не ги е похарчила, за което се кълне и приятелката й потвърждава, значи остава парите да сте взели вие! Такава е логиката!
    - Грешна ви е логиката! - мрачно каза Желев.
    - Аааааа, не! - ядоса се директорката. - Няма да допусна да се петни името на училището и на останалите колеги! Всички знаем колко бедно живеете, но това не е причина да прибирате парите на учениците!
    - Вие ме обвинявате в кражба?! - От вълнение Желев едва стоеше на краката си. Зави му се свят, стана му горещо и някаква сирена зави в главата му.
    - В нищо не ви обвинявам! - тросна се директорката. - Не съм нито следовател, нито съдия! Някой друг просто би прибрал парите и захвърлил портмонето. Но вие понеже сте честен, си удържате комисион за добрата постъпка , а останалото връщате! Такова нещо би направил само един стар идеалист ....... като вас!
    - Пак ви повтарям! И стотинка не съм взел от това портмоне!
    - Но ще ги върнете! Иначе ще пусна заповед за разследване на случая, ще повикам класа, родителите и за някакви смешни 20 лева ще има да ни приказват после цяла година! Разбирате ли?
    Желев сухо преглътна, пое си дъх и процеди:
    - Щом така стоят нещата, ще дам на момичето 20 лева от своите! А парите, простете, никак не са смешни! С двадесет лева аз изкарвам цяла седмица!
    - Знаем, знаем! - кимна с досада директорката. - Хайде сега идете и оправете нещата! Че ми се вдигна кръвното за едното нищо!
    - Не е нищо! Проблемът е страшен, но вие....! - не довърши Желев и обиден напусна стаята. Като насън стигна до девети "а" и пред всички ученици подаде парите на Вики:
    - В живота си аз не съм крал, моето момиче! Тия пари са мои, но след като не мога да докажа, че съм невинен, ти ги давам.
    - Винаги има пръв път! - иронично подхвърли някой отзад, а Вики присви устни и рече:
    - Аз си искам моите пари, а не вашите!
    - Ето! - постави банкнотите на чина Желев и излезе от стаята.
    Следващите два дни бяха най-кошмарните в цялата кариера на учителя. Доскоро уважаван, след случката с портмонето авторитетът му изведнъж се срина.Дори учениците от началния курс, на които той не преподаваше, го сочеха с пръст и си обясняваха един на друг "Това е Щрауса, дето краде пари от децата!"
    Зад гърба му, като минаваше през двора, по-големите ученици подсвиркваха и подвикваха обидни епитети, а три от колежките му дори спряха да го поздравяват. Желев се сви и потъмня. Сега заприлича на болен щраус. Започна да преподава уроците си сухо, а доскоро слушалите го с интерес ученици вече открито си говореха в час и изобщо не му обръщаха внимание.
    В петък, първия час, всички класове от прогимназията имаха час на класния. Класната на девети "а" го започна, като извади бележник и направи справка в него.
    - От целия клас за екскурзията в края на годината са ми дали пари само трима души! Петър, Ани и Вики! Ако до следващия петък останалите не донесат капарото от 20 лева, ще се наложи да свикам родителска среща! Ясно ли е? Ти какво си зяпнала така? - обърна се тя към Вики. - Този път си редовна ...по изключение!
    Ученичката се надигна, облиза устни, после ги прехапа и въздъхна:
    - Госпожо!
    - Какво има?
    - Ами аз....! Господина ........! Бях забравила!
    - За какво става въпрос? Говори ясно!
    - Ами нали във вторник си загубих портмонето и господин Желев ми го върна!
    Учителката се плесна доста силно по лицето:
    - И тия 20 лева, дето ти ги бе откраднал, са парите, които ми даде сутринта?!
    - Да, госпожо! Бях забравила! Съвсем ми излезе от главата!
    - Ах, момиченце! - яростно тупна с длан по катедрата учителката, но замълча и
    след малко, съвсем неприсъщо за нея, призна:
    - Ама и аз съм една....! Как не направих връзката, Боже мой?! Ми то е направо очевадно!
    - Съжалявам, госпожо!
    - Ха-ха! Щраусът се прекара! Много яко! - пак се чу някъде отзад, но класната си познаваше стоката и почти изкрещя:
    - Гошо, стани!
    Висок и пъпчив като млада краставица калпазанин се надигна от предпоследния чин и недоволно измрънка:
    - Еееееее, кво толкова?
    - Вие....! Вие знаете ли какво направихте? - класната им явно бе много ядосана, защото за пръв път от две години насам ги обиди, без да се замисли: - Свини такива! Потрошихте най-свестния учител в това училище! Ей тъй, щото са ви празни главите!
    - Аз ще се извиня, госпожо! - нацупено каза Вики.
    - Всички ще се извините! Веднага! - учителката отвори вратата на стаята и посочи с пръст навън. Класът се разшумя и се изсипа в коридора. От други стаи се показаха други любопитни и всички на висок глас коментираха весело:
    - Щраусът не е виновен! Нашта патка Вики объркала сметките!
    - Еееее, яко!
    - Горкият Щраус! Как го прекараха само!
    - Дъртата скръндза едва не умря, като му взеха двайсетте лева!
    - Ха-ха! Страшен купон!
    След малко класът нахлу в кабинета по география и всички вкупом се развикаха:
    - Извинявайте, господине! Станала грешка! Патката Вики е виновна! - децата я избутаха
    напред, а Вики недоволно ги изгледа. После се обърна към Желев и като му подаваше
    банкнота, тихо рече:
    - Извинявайте!Бях забравила, че сутринта дадох тия 20 лева на класната за екскурзията.Не съм го направила нарочно!
    Учителят си пое въздух и бавно пристъпи към нея. Воднистосините му очи овлажняха, но той ги присви силно. Подръпна реверите на похабеното си сако, после прие банкнотата и погали момичето по главата:
    - Аз нали ти казах! А ти ... а вие, не ми вярвахте!
    В понеделник учителят по география не дойде на работа. Във вторник всички в училището вече знаеха, че в петък след часовете, като се прибирал към къщи, получил инсулт. Сега се намирал в болницата. Калпазаните от девети "а" не чакаха и миг. Целият клас се струпа пред учителската стая. Учениците заявиха на класната си, че тръгват при Желев в болницата. При това веднага.
    - Никъде няма да ходите! След часовете може, но сега се прибирайте в стаята! - развикасе
    тя, а чула шума, от дирекцията се показа и самата директорка.
    Тя гледаше децата със странна физиономия и всички се смълчаха, когато тихо призна:
    - Аз съм виновна, колкото и вие! Знам, че не е редно, но идвам и аз при господин Желев в болницата! Понякога трябва да нарушиш едно нещо, за да спасиш друго!
    Класът възторжено я подбра и заедно те завиха към стълбището надолу. Класната на девети "а" стоеше на едно място, с крайно учудено изражение на лицето си. Директорката, известна на всички като бюрократка и администраторка, бе признала пред децата грешката си и заедно с тях наруши училищния правилник! За това, тя дори можеше да отнесе някое наказание! Учителката въздъхна някак облекчено и се усмихна. И директорката показа, че в крайна сметка е човек преди всичко!
    Следващото междучасие новината обходи цялото училище и всички класове от прогимназията заедно тръгнаха към болницата без разрешение. На децата всичко им се струваше як купон, в който можеха да вложат много емоция и да пощуреят на воля. В учителската стая учителите се погледаха известно време, после една от колежките, която бе спряла да поздравява Желев, каза:
    - По улиците може да стане някоя беля! По-добре да сме с тях!
    Вкупом учителите забързаха да настигнат децата.
    В болницата дежурният лекар пусна на свиждане само директорката, придружена от две деца. Те неловко застанаха встрани на леглото, загледани в забитите системи в ръцете на учителя си. Директорката внимателно погали пожълтялата му длан и отрони:
    - Желев! Прости ми!
    В същия момент откъм двора се зачу безобразен шум, който се оформи като скандиране.
    През отворения прозорец мощно нахлу:
    - Щраус, Щраус, Щраус!
    Дясната половина от лицето, ръката и крака на учителя останаха неподвижни, но лявата му ръка се сви бавно и от окото прокапа сълза. Той бе простил на всички.
    По прозорците на болницата се бяха струпали десетки любопитни. Пациенти, санитари и лекари коментираха извънредното произшествие. Един закъснял шофьор на линейка се обърна към млада медицинска сестра:
    - Кво става тука? Какъв е тоя митинг?
    - Амиии … децата дошли на свиждане на учителя си!
    - Цялото училище?!
    - Май да!
    - А защо викат?
    - Ами ... така изразяват ...
    - Какво?
    - Обичта и уважението си! - отвърна сестрата и изведнъж й стана по-леко.
    Да можеше, би завикала и тя с тях. Нищо, че не познаваше този добър учител.Познаваше други добри учители и хора, за които си струваше поне един път в живота си да повикаш с любов!



   

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

начало

© 2015ARTDESIGN, All rights reserved!