МОЕТО

ТВОРЧЕСТВО

 

ЖИВОПИС

ФОТОДИЗАЙН

КНИГИ

РАЗКАЗИ

ПЪТЕПИСИ

ИНТЕРВЮТА

ПСИХОЛОГИЯ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПСИХОЛОГИЯ

 

ДОМАШНОТО НАСИЛИЕ

КАМЕЛИЯ МИРЧЕВА
психолог
гр.Стара Загора

    Домашното насилие е една от най-разпространената, но и най-прикрита форма на подчинение на един или повече членове от семейството чрез насилствени актове. В повечето случаи това са съпругата и децата, а по-рядко бащата. Домашното насилие бива:
- Физическо насилие - малтретиране и побои;
- Психическо насилие - заплахи, изолация, използване на децата, като средство за манипулация;
- Сексуално насилие;
- Икономическо насилие;
В някои случаи жертвите на домашното насилие се срамуват от самия акт на насилието и го прикриват. Те стават съзависими от насилника. Съзависимостта се създава само при възрастни хора, защото те имат възможност да направят своя избор да напуснат насилника. Децата нямат този избор.
При съзависимостта действат механизмите на отрицание и илюзия. "Бие ме защото пие. А пие поради мои грешки." "Бие ме защото му влияе майка му" и т.н.
В повечето случай жертвата се чувства виновна, заради това, че е насилвана, има ниско самочувствие, не вярва в себе си и възгледите и за света са деформирани. Тя е безпомощна и наранена. Отношенията в семейството са дисфункционални. Цари хаос и стрес. Живее затворено и изолирано от другите. Животът на съпругите, децата и в редки случай на мъжете, жертви на домашно насилие се върти около насилника. Той умее добре да манипулира обкръжението си, като прехвърля неприятните последици от собственото си деяние върху тях. За неговата постъпка винаги има някой друг виновен. Това най-често е някоя от жертвите, която "го е предизвикала". Жертвата се страхува от насилието, ненавижда го, срамува се и се опитва да го прикрие, като поема върху себе си всички задължения и постепенно се покорява със съдбата си.
Основните принципи, които децата и жените много бързо научават в такова семейство са:
- Да не се доверяват - липсата на доверие е предпазно средство спрямо предлаганите травми и разочарования - неизпълнени обещания, непоследователност на постъпките, гневните настроения и непрeдвидимите реакции;
- Да не говорят за насилието - Рано или късно мълчанието относно насилието засяга все повече теми от семейния живот, макар и на пръв поглед несвързани с проблема. Каквото и да кажеш, можеш да предизвикаш гнева на насилника. Домашното насилие парира комуникацията и обрича всеки от членовете на семейството на самота. Да не говориш, означава също затваряне на човека към външния свят. Насилието се превръща в семейна тайна, пазена яростно,поради срама, страха, а понякога и с надеждата, че всичко ще се оправи;
- Да не изразяват чувствата си. Действа принципът"замразяване на чувствата". Това води да раздвоение на Аза. Привидно нормални житейски ситуации се превръщат забранени теми. Всяко едно събитие по един или друг начин се свързва с миналото вече насилие и с предстоящото такова. Семейството страда от парализа на комуникацията.
- Да живеят в постоянен страх и напрежение. В семейството с домашно насилие не се говори за това, което се е случило. Жертвите живеят в постоянно напрежение от това, как да оцелеят. Те формират особен поведенчески модел, с които се самоизолират. Вътрешната нагласа ,че дори в момента да не става нищо лошо, то всеки миг може да се случи предизвиква постоянна мобилизация и готовност за борба или отдръпване и бягство от заплашителната ситуация.
ВЛАСТТА И КОНТРОЛЪТ В СИТУАЦИЯТА НА ДОМАШНО НАСИЛИЕ се осъществяват се чрез:
- Използване на принуда. Насилникът заплашва или реализира заплахи, че ще напусне жена си, че ще се самоубие или че ще убие жертвата, че ще вземе децата и т.н.
- Използване на физическо насилие или заплахи. Насилникът държи жертвите си в постоянен страх и напрежение чрез чупене на вещи, заплашване с оръжие или с други предмети, с които може да се осъществи насилие.
- Използване на емоционално насилие. Жертвите са подложени на унижения. Насилникът контролира какво правят, с кого говорят, какво четат или гледат, къде ходят. Ограничава техните ангажименти извън дома и ги поставя в изолация. Той твърди, че насилие не е извършено. Прехвърля отговорността за насилственото поведение върху жертвите и ги кара да се чувстват виновни. Поставя към тях нечовешки изисквания, с които не биха могли да се справят. Така намират оправдание за поредната доза бой.
- Използване на сексуално насилие - Ревност. Обижда я с груби и цинични думи. Принуждава я да прави секс против нейното желание. Държи се грубо по време на сексуален акт.
- Използване на икономическо насилие-контролира всичките и пари. Не и позволява да работи или отказва да работи и я кара да издържа семейството.
- Контрол чрез децата. Принуждава децата да шпионират майка си,да присъстват на нейните унижения. Заплашва я, че ще убие или отнеме децата. Използва децата като посредници.
Жертвите на домашно насилие се срамуват от това, което се случва с тях. Те са убедени във всесилността и правото на насилника да постъпва така с тях. Най-често търсят вината в себе си. Те не знаят и не подозират дори, че домашното насилие е престъпление, което се наказва. Влияние оказват и някои етнически социокултурни модели, при които се смята, че жената е собственост на съпруга си и това, как ще се държи той с нея е негово право. Неосъзнаването на собствените права, чувство на безпомощност и безнадежност, убеждението, че "така трябва да бъде", самообвинения и блокирана способност за търсене на помощ са част от характеристиките на жертвата на домашно насилие. Един от най-драматичните ефекти на насилието е, че жертвата започва да гледа на света през погледа на насилника. Проявява се така наречената ПРИУЧЕНА БЕЗПОМОЩНОСТ. Това е психологически термин, характерен за хора, които са правили безуспешни опити да променят ситуацията и постепенно са формирали поведенчески модел на безпомощно състояние.
ЦИКЪЛЪТ НА НАСИЛИЕТО протича през три фази:
ФАЗА НА НАРАСТВАЩО НАПРЕЖЕНИЕ-характеризира се със сприхавост, нервност, избухливост, раздразнителност и обвинения към другите. Всяко едно нещо, дори най-невинна дума или жест могат да доведат до ескалация.
ФАЗА НА ИЗБУХВАНЕ-физическо и психическо насилие, унижение, бой, причиняване на болка, крясъци и обиди.
ФАЗА НА "МЕДЕН" МЕСЕЦ-извинения, обещания, че това няма да се повтори, разкаяние. Това е фазата, която кара жертвата да вярва, че всичко ще се оправи.
Тези фази се повтарят отново и отново и всичко се върти в някакъв омагьосан кръг. В семействата с домашно насилие всичко се върти около насилникът. Партньорът се стреми да отклони вниманието му от всичко,което би могло да предизвика избухването. Жертвата продължава да седи в тази ситуация поради действието на механизма на отрицанието и илюзията. Това са защитни механизми, които предпазват целостта на Аза. Те в първоначалния си етап действат, това крепи крехкото самочувствие на личността, но със задълбочаването на проблема спира действието им. Жертвите на домашно насилие много трудно говорят за проблема. И докато физическото насилие би могло да се докаже в съда и насилникът да бъде наказан психическото насилие е много трудно доказуемо.
Децата, израснали в семейства с домашно насилие натрупват много болка, страх, обида и гняв, които водят до деструктивни промени в техните поведенчески модели. Те изпитват потиснатост, обърканост, вина, самота, срам, страх, отхвърленост. Дори физическото насилие да е насочено само спрямо майката, а не спрямо детето, то преживява т.нар размита травма. Тя се характеризира с раздвоение и постоянен стрес. Децата реагират по различен начин, когато преживяват или стават свидетели на насилие. Като симптоми могат да се посочат нарушения в съня /кошмари, нощно напикаване/, самоизолиране, физически оплаквания /болки в стомаха, главоболие и др./, без видима причина. Могат да настъпят емоционални разстройства, свързани с плач без причина, натрапчиви страхове и фобийни състояния. Възможна е проявата на апатия или на агресивни изблици на поведение. При някои деца, които са били жертва на продължително домашно малтретиране емоциите постепенно се притъпяват за известен период от време, но много малък дразнител може да предизвика афектни реакции, придружени с разрушителна агресия. Когато в семейство с домашно насилие има повече от едно дете отношенията между децата зависят от техният брой и възрастта им. Постоянната необходимост от самозащита, изолацията на индивида от самия себе си и от другите, както и психологическата ампутация на собствените емоции водят до много голям вътрешен хаос. Той променя отношението към света и води до специфични начини на поведение, с които детето се опитва /и най-често доста ефикасно/ да се справи с положението и да избягва контакт с нараняващата го действителност. Това води до изграждането на жизнени роли, които в действителност представляват защитни модели на функциониране. Тези роли много рядко се срещат в чист вид. Те могат да се променят според ситуацията, но се свеждат до пет най-често срещани модела:
- СЕМЕЕН ГЕРОЙ . Това често е най-голямото дете. То изпълнява ролята на "визитка" на семейството, доказателството за пред хората, че всичко е наред. Семейният герой всеотдайно жертва себе си, собствените си нужди, които понякога дори не осъзнава, нито пък си дава право да притежава. Той е този, който се чувства отговорен за останалите членове на семейството.Често отглежда и се грижи за другите деца. Той е този,който се стреми на всяка цена да крепи семейството, да сдобрява родителите си, да утешава майка си.Често е блестящ ученик, но третира собствените си успехи като принос за семейството и задължение към него. Добре е организиран, трудолюбив, има голям потенциал, който рядко използва по друг начин освен за улесняване на живота на другите.
- ПОМАГАЧ Някои специалисти приемат тази роля като разновидност на модела "семеен герой". Това е "дете-родител". Вниманието му е насочено главно към това да улеснява живота на родителя насилник, чието поведение отдава на това, че пие или че някой го е ядосал. Той се опитва да намира оправдания за поведението на насилника, ангажира се с търсенето на средства за ограничаване на дразнителите му. Ако е момиче най-често става съпруга на поредния в живота си насилник.
- АУТСАЙДЕР. Това е "непослушното, лошото"дете, което най-често създава проблеми в къщи и в училище. С "лошото си поведение" се опитва да отвлече вниманието от същинския семеен проблем-насилието, или да го прехвърли върху себе си, за да защити другия родител от тормоза. Парадоксалното е, че в резултат от това негово поведение се ражда семейния мит, че насилието е последица от проблемите, които създава детето. По този начин родителите прехвърлят отговорността върху него. Затова най-често аутсайдера е "виновният", а реакциите му са поредните бунтарски прояви. В комуникациите си с околните той демонстрира остро агресивно поведение или безразличие,апатия и презрение. Тъй като не намира одобрение в семейната среда, той много рано започва да го търси в алтернативни младежки групи с противообществени прояви. Рано посяга към алкохола и наркотиците, а има вероятност и да развие суицидно поведение. Изпитва омраза към себе си и към света и е склонен към насилие.
- ИГРАЧКА или ШУТ. Това най-често е по-малкото дете в семейството. То най-добре умее и трябва да разведрява семейното напрежение. От него се очаква да разведри татко и да разсмее мама. То е любимото дете, появило се в резултат на отчаяния опит семейството да започне нов живот. Към него почти няма насочено физическо насилие. На пръв поглед то изглежда най-малко уязвимо от всички. Но в действителност изживява най-голямата психологическа драма на откъсване от собствените си чувства и емоции. Не може да направи граница между действителността и шегата. Трябва да се смее, когато е ужасено и в даден момент не може да реагира по друг начин. Този неадекватен поведенчески модел се пренася в общуването му извън семейството, където никой не го приема на сериозно. Трудно намира истински приятели и е обречено на огромна самота, дори и да създаде собствено семейство.
- НЕВИДИМОТО ДЕТЕ. Този модел на функциониране също се избира от най-малкото дете в семейството.То бяга от ужасяващия свят на скандалите и побоите в създаването на фантазен свят, в някое свое ъгълче,където да не се вижда. Такова дете на създава никакви проблеми, не прави нищо за да привлече вниманието върху себе си. То живее така, все едно че го няма. Развива цяла сфера от фантазии в света на мечтите, книгите или филмите. Постепенно се отдалечава от действителността. Това води до настъпването на прогресиращо отмиране на способности за контакт с други хора. Формира се вярването, че реалността е зла и нараняваща и единствения по-добър свят това е измисленият, който детето приема за реален. Невидимото дете е застрашено от зависимости и суициди /опити за самоубийства/, като крайна форма на търсене на покой в друг свят.
Тези типове модели не изчерпват всички форми на защитни поведенчески механизми. Понякога едно и също дете често опитва различни роли за адаптиране към ситуацията. Възможно е и да ги приема в различни етапи и стадии от развитието си. Познаването на тези защитни механизми и последиците от тях от страна на работещите с деца /педагози, психолози, социални работници и др./ е особено важно, тъй като те предопределят и междуличностните отношения и ролята в групата. Всяка една роля съдържа в себе си способност за усилване както на негативните, така и на позитивните и страни, които при съзнателна и умела работа биха могли да се превърнат в силни страни за дадената личност.
В тази насока би трябвало да се работи в терапевтичната практика не като детето се изтръгва от създадения поведенческия модел, без които то не би могло да функционира,а да се базира на позитивните и силни страни на дадената роля, като се осъзнават и редуцират постепенно и нейните слабости.


1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

начало

© 2012ARTDESIGN, All rights reserved!