МОЕТО

ТВОРЧЕСТВО

 

ЖИВОПИС

ФОТОДИЗАЙН

КНИГИ

РАЗКАЗИ

ПЪТЕПИСИ

ИНТЕРВЮТА

ПСИХОЛОГИЯ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

РАЗКАЗИ

 

ЕСЕНЕН СПОМЕН

(разказ)

     Бе влажен есенен следобед. Листата на дърветата закачливо играеха с вятъра. Вековната букова гора шептеше странни слова за сбогуване със слънцето. Звукът на течаща струя вода нарушаваше покоя и тишината. Той идваше от малко изворче, почти незабележимо сред обраслите около него треволяци.
     Някога до него бе водила пътека, сега едва забележима. Гората бе приказна. Липсваха следи от човешко присъствие. Имаше нещо нереално и магично в късния следобед, във влажния есенен ветрец, в капещите листа…
     И тогава се чу смях. Той като че ли първоначално наруши хармонията, но после се сля с другите звуци.
     Две 16 годишни хлапета седяха под стария дъб и рисуваха. От време на време си казваха по нещо и тихичко се смееха.
     Момичето имаше дълга къдрава коса. Нервно отмяташе кичурчето, което докосваше рисунката й.
     Бе от тези момичета, които ако срещнеш в претъпкан автобус едва ли би запомнил, но имаше нещо магнетично в усмивката й. Един стаен копнеж в очите й я правеше красива и нереална. Дългите й пръсти умело движеха четката. На листа оживяваше вековната гора.
     Момичето от време навреме вдигаше погледа си от картината и замислено наблюдаваше рисуващото до нея момче. Той усещаше погледа й. Вдигаше сините си очи към нея и й се усмихваше. Тя отвръщаше на усмивката му и продължаваха да рисуват.
     Имаше нещо странно в техните отношения.
     "Колко красив и талантлив е"- мислеше си тя и някак тихичко го наблюдаваше как рисува.
     Изведнъж момичето стана. Постави внимателно картината на земята. Взе бурканчето с мръсната вода и празната бутилка и тръгна към изворчето. Не забелязваше погледа на момчето. Той я гледаше като омагьосан.
     "Невероятна е"-шептеше някакво тъничко гласче в сърцето му. "Дали предполага какво означава за мен?! Едва ли?!... Не би могла да разбере… Не мога като оня актьор, приятелят й да говоря красиво. Та тя е влюбена в него. Аз мога да бъда само неин приятел. Колко тъжно би било да загубя смехът й?... Обичам да я слушам, когато говори"- говореше на себе си момчето.
     Момичето наля чиста вода и му махна с ръка.
     Той продължи да рисува, като се опитваше да не забелязва плавните й движения и развяните от вятъра коси. Усилено се стараеше да концентрира вниманието си само върху картината. Опитваше се да забрави за присъствието на момичето, но тя запълваше цялото пространство.
     Внезапно момчето погледна към нея. Видя, че носи в ръцете си огромна гъба. Момичето се приближи, седна до него и му я подаде. Ръцете им се докоснаха. Нещо неуловимо премина между тях. В очите им имаше толкова безнадежност .
     - Там има много. - като че ли на себе си промълви тя.
     - Манатарки, това са манатарки. - отговори момчето.
     Искаше да докосне ръката й, но тя вече тичаше към мястото с гъбите. Той тръгна след нея. Почти я беше настигнал. Изведнъж тя рязко спря и се обърна. Косата й докосна лицето му. Той я прегърна, за да я предпази от сблъсъка между тях.
     "Бих могъл да се грижа за нея. Но тя е толкова независима, просто не би го приела"- мисълта премина светкавично.
     Момчето си спомни какво бе казал баща му за нея: "С този талант, интелект и упоритост тя ще стигне много далеч".
     Това го плашеше. Тя беше умна и амбициозна. Знаеше какво иска да постигне от живота си поне 60 години напред. На него му стигаше да е щастлив днес. Искаше да изживее живота си тук и сега. Помисли си колко хубаво би било да я целуне.
     Момичето потъна в синевата на очите му. Допирът на ръката му я изгаряше. "Точно сега искам да ме целуне" - помисли си тя и затвори очи.
     - Изплаши ли се? - попита той. И я прегърна.
     Момичето усети, че помилва косите й. Усети цялата земна любов, макар че не знаеше дали това е той или е вятъра. Отвори бързо очите си, отдръпна се нервно и тръгна към мястото с гъбите. Той я последва.
     Във въздуха остана пропуснатия миг. Гората като че ли тъжно простена,смутена и самотна…

     ***
     Някакъв силен звук я накара да отвори очи. "Проклетият часовник, точно сега ли"- помисли си тя. Жената все още сънено се огледа. Беше в леглото си…Затвори очи в някаква трескава надежда да се върне отново там, в гората, при момчето и момичето. Искаше й се да му позволи да я целуне…Вместо това настойчивият звън на часовника я подлудяваше. Стана. Започна да си прави кафе. Погледна през прозореца и видя, че есента бе дошла. Като че ли щеше да вали. Мимоходом помисли, че прогони есенната тъга. Винаги през този сезон я обземаха странни меланхолични настроения.
     Докато допушваше цигарата си се сети за момчето и момичето от съня. Познаваше ги. Някога много отдавна, преди повече от двадесет години тя поиска той да я целуне...
     След като завършиха тя започна да гради кариера, а той отиде в казармата. Понякога мислеше за него болезнено, дълго и продължително, но не му се обади. Не отговаряше и на писмата му. Просто нямаше време за такива неща. Никога не можа да му каже, че го обича, тъй като той загина на 19 години. Казаха й, че това било нещастен случай. Тя плака. Не искаше да повярва. Не потърси близките му. Избяга… Спомни си всичко толкова ясно. Болката отново се върна.
     Някога, отдавна… Погледна се в огледалото. От онова момиче не бе останало много. Жената бе реализирала плановете на момичето, беше изградила добра кариера, беше постигнала много...Погледна часовника и се сети, че трябва да събуди сина си за училище.
     Съпругът й допиваше кафето си. Погледна към нея. Усети тъгата в очите й. "Есента и действа депресиращо"- мълчаливо констатира той и тръгна за работа.
     Синът й бе буден.
     - Мамо, мамо, навън вече е есен! - извика детето.
     "Есен е" - проплака някакво мъничко гласче в сърцето й.

 

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

начало

© 2015ArtDesign, All rights reserved!