МОЕТО

ТВОРЧЕСТВО

 

ЖИВОПИС

ФОТОДИЗАЙН

КНИГИ

РАЗКАЗИ

ПЪТЕПИСИ

ИНТЕРВЮТА

ПСИХОЛОГИЯ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

РАЗКАЗИ

 

БЕЗ НАМЕК ЗА ЛЮБОВ

(разказ)

     Яна стоеше на терасата повече от час. Не усещаше изтичащото време и настъпващия студ. Стоеше, магнетично прикована в пълнолунието. То я правеше сантиментална и романтична. И същевременно тъжна.
     Луната бе пълна и далечна. Тя осветяваше заспалите къщи и напомняше за опомненото стъписване, което предизвикаха думите му. Нямаше дори намек за любов в благоразумния поглед, когато срещна очите му, когато му каза, че ще тръгва без да знае дали ще се върне.
     Среднощната тишина й напомни за нещо далечно и топло. За нещо, което взривяваше сънищата й и я връщаше в друго време и на друго място. То спеше на дъното на душата й и понякога напомняше за себе си внезапно и неочаквано и не винаги по пълнолуние.
     Яна гледаше луната и се опита да изясни усещанията си с думи. Беше приела, че човек не може да промени миналото си, но може да живее в настоящето и да мисли за бъдещето си.
     Тази нощ беше тук, на тази тераса, гледаше луната и се питаше защо всичко е толкова объркано и какво правеше някои избори толкова трудни.
     Изминалата седмица бе тежка и изморителна. Цялата динамика на събитията беше я изтощила.
     Яна стоеше в съботната нощ на терасата, бавно допушваше цигарата си и гледаше луната. Трябваше да вземе трудно решение, едно от най-важните в живота си…
     Изминалата седмица премина като лента през очите й.
     В понеделник се обади се на личния си лекар, за да разбере дали са готови резултатите от изследванията й.
     - Трябва да поговорим. Въпросът не търпи отлагане. - каза той.
     Яна тръгна към кабинета му със смесени чувства. При един от профилактичните прегледи д-р Атанасов поиска тя да си направи допълнителни изследвания.
     По пътя си мислеше за отложената преди месец отпуска. Беше решила да отиде с приятелката си от детските години в Тетевенския балкан. Беше наела къща в красива местност. Искаше да останат няколко дни сред тишината и покоя на красивата природа, но всичко се обърка внезапно и неочаквано.
     Доктор Атанасов я посрещна внимателно и й обясни, че резултатите потвърждават първоначалното му мнение, че става дума за тумурно образование на гърдата.
     - Диагнозата окончателна ли е? - попита Яна.
     - Почти сигурна, но ако искате направете още консултации, преди да вземете решението си дали да се оперирате.- отвърна с монотонен глас лекарят.
     - Но аз се чувствам добре! - каза Яна, като трудно проумяваше думите му.
     - Съветвам Ви в най-кратък срок да се оперирате. Колкото повече отлагате, толкова по-голяма е опасността за живота Ви.
     - А ако не се оперирам колко време ми остава? - попита Яна.
     - Не може да се определи с точност, но не много. При операцията е възможно да се отстрани само гърдата и с това да се реши целият проблем. Знаете ли колко жени живеят дълги години след такива операции?
     Не помнеше как се сбогува с доктора. Дори не помнеше какво още говориха. Обикаляше улиците на града без памет, без спомен. После се прибра в къщи. Взе един душ и се обади на брат си.
     Когато чу гласа му се разплака. През цялата нощ Яна се опитваше да си отговори на един единствен въпрос. "Ако знам, че ми остават само месеци живот, какво бих искала да направя през това време?"- питаше се тя.

     ***
     Във вторник Яна си спомни, че рисуваше и се пречистваше от всичко. Светът в картините й беше добър и красив. Светът в картините й беше такъв, в какъвто би желала да живее. Там нямаше място за болка и разочарования, за предателства и омраза. Там тя можеше да диша свободно и да бъде щастлива. В картините й хората бяха мили, внимателни и усмихнати. Само чрез картините си Яна можеше да изживява любовта. Тази любов, която те кара да летиш и те прави лека, чиста и красива. Любовта, която носиш в сърцето си и без която живота ти би бил безсмислен.
     Само в картините й можеше да живее такава любов. Може би и в живота е възможно да се случи това, но са нужни двама души. А при нея липсваше другия човек. Не че съвсем липсваше. Имаше го. Но при истинската любов трябва взаимност. Другото би било предателство и към себе си и към другия.
     През нощта не можа да заспи. Мислите й бяха заети с поставената диагноза и с възможните последици от нея. Беше уплашена и объркана. Все пак реши, че ще се консултира и с друг специалист. Брат й се обади, за да й каже, че е уговорил час за преглед в сряда при известен столичен лекар.
     През нощта Яна се затвори в собствената си самота. Справяше се, но трудно. Беше силна жена. Много хора й завиждаха за това. Смятаха, че всичко постига с лекота, но това не беше така. Понякога се чувстваше наранена и смазана. Диагнозата я свари неподготвена. Не се боеше от смъртта, а от това което можеше да се случи преди това. В миг прозря, че изпитва болка, заради това, което е пропуснала да изживее.
     Не че се беше случило кой знае какво?!...Всичко в живота си има цена. И като, че ли тази която тя плащаше, за да има дом беше прекалено висока. Всъщност страдаше. Не искаше да нарани никого, но се задушаваше. А трябваше да продължи. Трябваше да направи своя избор и да продължи да живее, колкото време й оставаше.Трябваше да изживее живота си достойно.
     Почувства, че умира, а беше на 40 години и имаше син и дъщеря. Те се нуждаеха от нея. Заради тях трябваше да се пребори с болестта. И може би щеше да успее да я надвие. Но имаше нужда от помощ.
     Този товар бе непосилен за сам човек. Самата мисъл за болестта може да разчупи крехкият свят, дори и на силен човек, ако е сам.
     Яна вярваше, че съпругът й ще я подкрепи.
     Вярваше,че заедно ще успеят да се справят и с това. Бяха преодолели много неща. Животът им премина в грижи за болните му роднини. Тямислеше, че ако има някаква кармична обремененост с това ще я промени. Тя мислеше, че любовта може да победи всичко. Вярваше в това.
     В сряда вечерта Яна усети, че връзката между тях се прекъсва. През деня й бяха правили нови изследвания. От резултатите зависеше отхвърлянето или потвърждаването на диагнозата.
     Нещо ставаше в отношенията между нея и съпруга й. Нещо, което тя нито разбираше, нито можеше да промени. Опитваше се да погледне по-философски на нещата. Правеше компромиси. Но въпреки всичко нещата ставаха по-зле. Стените на мълчанието ги обграждаха и тя се чувстваше толкова сама и загубена. До болка. До сълзи. Беше уморена да се заблуждава, че ще остареят заедно.
     Трябваше да вземе решение. Знаеше, че решението й все ще нарани някой от близките й хора. Понякога си мислеше, че ако краят й настъпи по-бързо това може би ще реши проблемите. Но знаеше и друго. Решението трябва да вземе сама. И да живее, колкото й остава, като запази достойнството и самоуважението си. Трябваше да вземе решението, за да продължи да рисува. Тревогите й блокираха цветовете и те ставаха мрачни и тъжни. Това което се случваше между тях я смазваше. Знаеше, че трябва да сподели този товар с някого…
     Той й открадваше единствения свят, в които можеше да бъде щастлива и спокойна. Не трябва да му позволява това. Не бива да пропусне отровата в платната си. Тя щеше да зарази много хора.
     Спря да рисува. А това увеличи болката й. Знаеше, че трябва да вземе решение. А беше трудно. Дълго мисли, после плака. Страдаше. Искаше да нарисува тази болка, но това би унищожило оня прекрасен свят, в който винаги има само правилен изход и много красота.
     В живота не е така. Там красота върви редом с грозотата, любовта се опитва да преодолее омразата. В живота хората се нараняват, понякога дори без да го съзнават. Там хората проецират върху другите своите представи и мисли.
     В живота има много избори и всеки може да бъде правилен за един и грешен за друг. Животът често е по-сложен в делата и мислите на хората, отколкото би могъл да бъде, ако те имаха смелостта и времето да се изслушат и разберат. В животът нещата бяха такива, каквито ги правеха самите хора.
     В картините й живееше съвършената красота и любовта. Онази вечната и незабравима любов, която получаваш като дар.
     Яна мислеше за усложнените взаимоотношения със съпруга си. Знаеше, че никога не е виновен само единият. Когато се случва нещо между двама или повече човека всички те участват по някакъв начин. Тя искаше да разбере причините.
     Може би страхът от болестта я правеше нервна и това се отразяваше на отношенията им?...Опита се да му каже, не искаше да носи сама тежестта на диагнозата. Опита се, но той не прие на сериозно нещата.
     В четвъртък му каза за диагнозата и за новите изследвания. Той я изслуша мълчаливо.
     - Нищо ти няма…Не си внушавай разни глупости. Нали ги знаеш докторите и те могат да правят грешки. - каза той и продължи да гледа телевизора.
     Яна се почувства се зле. Нещо се скъса в нея. Не си помисли, че той също може да се страхува за нея и иска да омаловажи събитието. Може би в друг период и в друго време би помислила и за това?...Може би тогава би си задала повече въпроси и открила причините. Би разбрала и неговите страхове. Но сега това беше лукс, който не можеше да си позволи. Времето напредваше, а с него и болестта.
     Не разбра каква реакция беше очаквала от него. Може би просто искаше той да направи нещо, да я прегърне, да вземе някакво решение вместо нея.
     В четвъртък Яна потъна в кръга на мълчанието. Вътрешно в себе си се надяваше, че диагнозата е погрешна. Тя вярваше, че в това, което се случва в живота на човека има някакъв смисъл и че нищо не е случайно. Може би с тази диагноза Господ й пращаше знак…Но тя не можеше да го разчете…Имаше такива периоди в живота й, в който не разбираше нито смисъла, нито разчиташе знаците.
     В тези моменти се нуждаеше от някой, който да я утеши и прегърне, докато тя вземе решението си. В такива мигове й беше трудно да остава сама, но цветовете и помагаха. Те я спасяваха, защото когато започнеше да рисува оня, другия свят решенията идваха, като прозрение. Тогава всичко се подреждаше и тя получаваше отговор на собствените си въпроси. Това, което рисуваше беше част от нея и всъщност нещо повече. Това беше добрата страна на живота и чрез нея тя живееше в пространствата на любовта.
     Тя ги пресъздаваше в картините си и после ги пренасяше и в живота си.
     Не че нямаше съмнения. Съмняваше се. Понякога грешеше. Но тези грешки я правеха по-мъдра и разширяваха онова пространство на любов, в което имаше едно тайно и специално запазено място на един мъж. Понякога се питаше дали не го е измислила, но знаеше, че той съществува. Някъде там, далече, но жив и истински.
     В картините й имаше много любов. И всеки, които искаше да бъде част от нея можеше да открие себе си в тях.
     Не че не беше наранявана. Имаше много следи от рани, но те й даваха възможност да си задава въпроси, да търси отговори и да става по-силна. Знаеше, че няма нещо непоправимо.
     Тя можеше да прощава и да поиска прошка.Смяташе, че така трябва. Раздаваше себе си и колкото повече даваше, толкова повече получаваше, понякога само опит и мъдрост, понякога и други неща…
     Нейният свят беше единство между живота и цветовете. Не знаеше кога и как се беше появило това. Не помнеше защо поиска да рисува, но магията на цветовете я беше пленила, толкова отдавна, че почти не си спомняше кога.
     Беше приела този дар. Беше виждала много сиви картини. Дори се беше прекланяла пред създателите им.
     Самата тя беше рисувала такива, докато не разбра, че картините имат власт, защото това, което влагаш в картините влияе на тези, които ги гледат.
     Картините могат да лекуват и да разболяват. Една картина може да те направи щастлив. Всъщност проумя това случайно. Бяха й подарили картина на известен художник, в черно сива гама, с капещи капки кръв. Картината беше ценна и въздействаща. Постави я на видно място. Винаги когато стоеше дълго около картината ставаше нервна и раздразнителна. Не знаеше защо поне в началото.
     Ако не бе проумяла властта на картините и цветовете може би нямаше да повярва на всичко това, но получи знак…Отговорът и беше казан чрез една жена. Тогава Яна не го разбра.
     Човек разбира нещо и започва да му вярва само, ако го преживее и сам стигне да прозрението.
     Жената се обади на Яна. Беше си купила нейна картина от галерията. Уговориха си среща. Беше около 60 годишна жизнерадостна жена. Личеше си, че не е имала лесен живот.
     - Искам да споделя чудото, което извърши Вашата картина. И да Ви благодаря.-каза тихичко жената.
     - Поласкана съм, но картините ми нямат чудотворна сила. Просто рисувам.- отвърна Яна.
     - Ще Ви разкажа…От години имам сърдечно заболяване…Поддържам се с много лекарства и с много пазене. Знаете как е. Пенсионираха ме по болест. Имам дъщеря. Сега вече и внучка на 5 годинки. Загубих мъжа си отдавна. Той ни напусна, заради друга жена. Дадох всичко за да отгледам детето си и нищо да не му липсва. Но дъщеря ми замина за Австрия. Не можах да й простя и спрях да й говоря. Не четях писмата й, когато чуех гласа й по телефона го затварях. Омразата и страхът ме обземаха. Болестта ми се влошаваше. Проумях това докато гледах Вашата картина. Тя ме излекува, като ме научи да простя....
     Яна знаеше, че ако нарисува безнадежността ще загуби красивия свят, който населяваше картините й.
     А това щеше да унищожи душата й. С напредването на болестта тя знаеше, че няма да може да рисува и искаше да запази спомена за красотата на света чрез картините си.
     В четвъртък Яна реши да напусне учителската си работа, за да може да има време да си подреди нещата. Да направи всичко, което би трябвало и да нарисува онези, картини, който все отлагаше.
     В петък Яна повярва, че Господ е чул молитвите и да удължи времето й на този свят. Повярва и не забрави да му благодари…"Грешна диагноза" показаха новите изследвания. Цялото й същества ликуваше. През целия ден летеше. Искаше да сподели щастието си. Когато каза това на съпруга си, той отклони погледа си от вестника и отвърна:
     - Нали ти казах? За какво беше цялата паника? …
     И тогава всичко рухна. Крехките стени на взаимното уважение и разбирателство се пропукаха. Мълчанието все повече ги отдалечаваше един от друг. Постепенно търпимостта се превърна в безразличие, а после в нетърпимост и раздразнение. Вече дори не си говореха. Всеки опит за разговор, завършваше с болка. Не че се караха, те дори не си повишаваха тон. Просто думите, които си разменяха отваряха нови кървящи рани.
     И тогава дойде онова нахлуване на мрачните и черни цветове в картините й. Мислеше, че ще го преодолее, но то завладяваше все по-силно пространството на платната й.
     Унищожи сиво-черните картини и спря да рисува. Душата й започна да боледува. Живееха в един дом, а тя беше толкова сама.
     Яна разбра, че трябва да си тръгне. Беше уплашена. Сега нямаше сигурни доходи. Ако останеше при него щеше да е подсигурена. Той плащаше сметките, щеше да купува и лекарствата й, ако се наложеше.
     Но на каква цена?!... Цената, която трябваше да плати бе свързана с това да се разминават, като сенки в апартамента и все повече да се отдалечават.
     Знаеше, че ако остане щеше да започне да мрази себе си. Искаше да си върне цветовете. Молеше Господ да й даде знак и отсрочка и възможност отново да бъде щастлива… Искаше да види пораснали децата си. Знаеше, че те се нуждаят все още от нея… Опитваше се да разбере съпруга си, но не успяваше…

    ***
     Яна стоеше на терасата. Слушаше тишината и гледаше пълнолунието. Беше здрава, подтисната и безработна.
     Днес трябваше да реши как да продължи живота си. Дали да остане в дома си или да си тръгне? Дали да остане в големия град или да се върне тук. Гледаше луната и светът постепенно загубваше своите реални очертания. В сърцето й нахлу звукът на нощната тишина. Усети мирисът на зеленина. Спря да мисли. Отвори сърцето си и се почувства жива. Бяха сами тя и луната. И това й бе достатъчно.
     От утре бе готова да започне наново живота си.

 

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

начало

© 2015ArtDesign, All rights reserved!