МОЕТО

ТВОРЧЕСТВО

 

ЖИВОПИС

ФОТОДИЗАЙН

КНИГИ

РАЗКАЗИ

ПЪТЕПИСИ

ИНТЕРВЮТА

ПСИХОЛОГИЯ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПЪТЕПИСИ

 

ВРЕМЕТО Е В НАС И НИЕ СМЕ ВЪВ ВРЕМЕТО

(пътепис за едно пътуване до Карлово и водопада „Сучурум”)

Камелия Мирчева

 

     Краят на ноември е. Все още в Стара Загора няма наченки на зима, но времето е ужасно променливо. Сутрин е студено, по обяд ненормално топло.
     Днес пътувам към един град и към един водопад.
     Посещавала съм града, като дете. Нямам спомени от този период. Затова пътувам без очаквания, но с много въпроси. Пътувам за една среща с историята и живота и на един велик българин – най-великият и най-чистият. Пътувам, с надеждата да намеря отговор на въпросите.
     Градът е Карлово. Разположен е на 386 м. надморска височина в северната част на Карловското плато. Обвит е с мистерията и тайнствеността на Розовата долина.
     Посреща ни тихо и смълчано. По улиците му има малко хора и някак си всичко изглежда пусто и замлъкнало. Вървя из града и се връщам назад във времето.
     Най-ранните сведения за следи от живот в околностите на Карлово датират от VІ в. пр.н.е. – новокаменната епоха. По това време тук са живели тракийските племена одриси. За този период от историята на града напомня само откритото неолитно селище в местността Ясъ тепе и намерените монети от времето на Севт ІІ и Севт ІІІ.
     През римската и античната епоха северно от днешно Карлово е минавал Подбалканскя римски път, който е свързвал Сердика със Черно море. Римляните са били странен народ. Строили мостове, пътища и акведукти. Пътищата били павирани и издръжливи и били ползвани хилядолетия след падането на Рим. Тайната на строежи без използване на варов разтвор римляните били научили от траките. Край пътищата, за да ги охраняват строили крепости и калета.
     Откритите сребърни тетрадрахми, сечени по времето на Филип ІІ и Александър Велики в околностите на Карлово ми напомнят за това колко много тайни крие тази земя.
     Мисля си за тайните и хората, за историята, от която знаем толкова малка частица и за това, че все пропускаме да се поучим от нея.
     Тайните, времето и хората, който изграждат и променят времето. Някои за добро, други за не толкова добро. Мислите ми се реят към онова време през Средните векове, когато тук се е намирал Копсис - българска крепост, разположена на около 2 км. от град Сопот и в близост до Карлово. Най-големият разцвет на крепостта, наричана още Аневото кале е бил през втората половина на ХІІІ век, когато тази местност е била част от родовите земи на тримата български боляри Смилец, Войсил и Радослав.
     Мисля си за времето?!...За времето, за историята за битките и за цената, която всеки човек плаща, без значение дали е победител или победен, дали е цар, болярин или роб. За онази цена, която е част от живота и е в основата на личният избор на всеки един човек, независимо от това дали той е велик или никому неизвестен, дали е богат или беден, дали е почтен или не съвсем, дали е умен или глупав, нещастен или щастлив...
     Мисля си за цената, за времето и за личният избор...И за това, че някъде между тях по различен начин изживяват живота си хората. Преминават през мъки, болки, радост, щастливи дни, успехи и провали и биват погълнати от онзи кръговрат на времето, който започва с раждането и завършва със смъртта. Времето...
     В края на ХІІІ и началото на ХІV век централната царска власт в България западала. Двата големи болярски рода, наследници на царската корона водели битки за българския престол. След абдикирането през 1292 година от престола на цар Георги І Тертер, Смилец успял да се възкачи на българския трон и да управлява до 1298г. Смилец бил женен за дъщерята на византийския севастократор Константин Палеолог, брат на император Михаил VІІ Палеолог. След смъртта на съпруга си тя поема ръководството на държавата, като става регент на непълнолетния си син Иван ІV Смилец. Като ръководител на държавата тя проявява изключителна способност в справянето с другите претенденти за българската корона, но през 1300 година от изгнание се завръща синът на Георги І Тертер – Теодор Светослав. Търновските боляри му отварят вратите на Царевец и тя, заедно с непълнолетния си син намира убежище в Константинопол.
     В онези бурни и смутни за България времена Копсис е бил васално княжество на Византия, управлявано от брата на цар Смилец - Войсил. В продължение на около година и половина цар Михаил ІІІ Шишман воюва със Войсил и през 1324 година завзема Копсис.
     Връщам се назад. Времето се превърта пред очите ми, като на филмова лента. В нея се преплитат векове и хора. Хора, с различни съдби, оставили след себе си следи във времето.
     През четиринадесети век - в близост до днешно Карлово съществували няколко селища. Едното от тях се казвало Сушица. Било разположено източно от града в местността „Свети Пантелеймон” и в землището му имало манастир „Свети Спас”.
     Основаването на манастира се губи някъде в мрака на 12-13 столетие, като се предполага, че той е бил „царски”, т.е. даден с права и имоти от цар Смилец. Съществували и три грамоти, потвърждаващи това. Те се пазели до 1870 година в манастира „Възнесение Господне” в Сопот, след което били предадени на Найден Геров, за да ги публикува и оттогава следите им са изгубени. Мислите ми се носят, като хвърчащи капки вода около хората и времето и спират в периода, когато османските турци завладяват България.
     Тогава, около 70 години на ХІV век султан Баязид ІІ подарил земите на Сушица на Карлъ Заде лала Али бей. Казват, че когато беят дошъл тук заварил много сняг и затова нарекли града Калъово – снежно поле. Дали това е било така можем днес само да гадаем, но едно е сигурно, когато Карлъ бей дошъл, наредил да разрушат манастира „Свети Спас” и с материалите от него построил през 1485г.джамия. Нарекли я Куршум джамия заради оловният й покрив и днес това е най-старата запазена сграда в града.
     Беят позволил на християните да се заселят по-долу от турците. Позволил им и да си изградят свои манастир /Сопотския манастир/. Селото на християните било наречено Шакън махала /Соколската махала/, защото Карлъ бей искал от жителите й да дават по два сокола данък за султана. Около джамията се създало новото селище, наречено Карлъово, което се среща в турските регистри през ХVІ век и под името Карлъоглу.
     Селището било касаба /стопански и административен център/ и имало статут на вакъф. Въкъфните селища имали специални привилегии в Османската империя и на жителите им били предоставени много повече свободи и права, отколкото на останалата рая.
     Постепенно Шакън махала и касабата се съединили в едно селище. През 1496г. Карлъ бей направил завещание, с което дарил цялото селище за издръжка на джамията, а управлението на вакъфа възложил на петимата си синове. Какво е станало с беят и с неговите синове можем само да гадаем. И докато те потънали някъде из времето, градът останал и продължил своя живот през вековете. ПРЕЗ ВЪЗРАЖДАНЕТО в града е имало около 25 воденици и чаршия с 450 дюкяна, часовникова кула, 18 хана, много чешми и силно развито занаятчийство. Първо жителите на Карлово започнали да използват медни казани за добиването на розово масло.
     Открити били текстилна и тютюнева фабрики. Търговията се разширявала и града процъфтявал. Това се случвало, благодарение на статута на града на въкъф. Жителите на Карлово търгували с големи количества гайтани, розово масло, платна, обработени кожи, памук, коприна, анасон, вълна, аби, шаяк, дрехи, басми, железария, стъкла, бои.
     През 1810 година будни карловци поставили началото на образователното дело. Райно Попович създал първото училище в града. През 1836 г. карловци построяват нова сграда за взаимното училище, а през 1871 г. отваря врати и новото просторно петокласно училище.
     На 11 май 1861 г. карловци основавали читалище, което се превърнало в средище на просвета и революционни идеи.
     Мисля си за времето... За онова време, чийто минути безвъзвратно изтичат и необратимо променят съдбините на градове, на хора, на народи, на нации...Мисля си за времето, през което живее всеки човек и за един човек, който е променил времето...Денят бил 18 юли 1837 година. В семейството на Иван Кунчев Иванов и Гина Василева Караиванова се родило момче. Кръстили го Васил.
     Баща на детето бил майстор - бояджия от известния попски род Кунчеви, а майката била от рода на прочутият карловски майстор на чешми и калдъръми Кара Иван Тахчиев. Семейството има дъщеря Яна, а по-късно се раждат още три деца - Христо, Петър и Мария /умира на 8 години/.
     Онези години били тежки за българския народ. Били времена на робски хомот и на сълзи, на безправие и на преклонени глави, на неволи и несгоди, но и на просвещение.
     Било време, в което е лесно да загубиш вяра, надежда, гордост и достойнство, но и време през което можеш да приемеш, че и ти си човек, който има право на свобода. Само че свободата е като хляба. Трябва да се засее, да се замеси, да втаса и да се извоюва.
    Винаги когато се докосвам до живота и делото на Васил Левски си мисля за времето. За онова време, за което Левски пише в писмото си от 10 май 1871 година до Панайот Хитов: „Ако е за българско: то времето е в нас и ние сме във времето, то нас обръща и ние него обръщаме” и за другото време, превърнало се в сила, която гради и руши. Мисля си за триумфите, за победите и паденията на човешкия дух и за бесилото. За онова бесило, което показва пропастите между българите и за пътят, който трябва да изминеш към него и след него...
     Винаги, когато се докосвам до личността, до живота и делото на Левски изпитвам преклонение и болка. Преклонение пред НЕГО и болка за НЕГО.
     Потъвам в неговият подвиг, в неговата саможертва, в неговата самота и усещам непретръпващата болка, която човек може да изпита само по време на своето лично пътуване между „Осанна”, „Разпни го” и техните вариации.
     В такива мигове преоценявам и преподреждам собствените си ценности и вярвания относно СМИСЪЛА НА СВОБОДАТА , ПРИНЦИПЪТ НА ПРЕБЪДВАНЕТО и МИСИЯТА НА ЧОВЕШКИЯ ЖИВОТ. Защото всичко започва и свършва в индивидуалната морална Вселена на отделния човек и в неговия избор какъв да бъде, как да постъпи и каква цена е готов да плати за дадена кауза, идея, смисъл...
     В такива мигове си мисля за времето и за хората. За онези ЧОВЕЦИ, които стават част от времето и които изпреварват своето време. За онези ХОРА, който преобръщат времето, като принасят себе си в дар за свободата на другите хора.
     Мисля си и за тези, който и в далечното минало време, и вчера и днес „триумфират” безнаказано в политическо пространство, като пълновластни господари над народ и нация, над род и родина...
     И ми става тъжно, защото днешния век не е век на свободата, а на медийната манипулация и на скъпо платени пиар кампании.
     Днес времето, историята, истината, подвига, героизма, предателствата и предателите всичко се превръщат във въпроси и в надежда, че мога да открия отговорите им в каменните улици на този град или сред пречисващите водни струи на неговия водопад...Унесена в мисли, пълна с въпроси влизам в двора на КЪЩА - МУЗЕЙ „ВАСИЛ ЛЕВСКИ” в Карлово. Къщата е притихнала. На входа ни посреща ни дребничка, усмихната екскурзоводка, която започва своя разказ:”...Родната къща на Васил Левски е от ранния период на Възраждането. Строена е през 18 вek от Кунчо Иванов, дядото на Левски, а след това е обитaвана от двамата му сина Иван и Въльо Кунчеви. Каменните стълби отвеждат в зимника - стая, иззидана почти в земята. Вляво от стълбището има килер, без прозорец със сандък за брашно, нощви и други съдове. Вдясно е скривалището. Левски никога не е крил в него, когато е идвал в Карлово, тъй като затова си е имало тайни къщи. Пред скривалището, в стената, е вграден долап, на който вътрешната стена е дървена вратичка, измазана с вар. В долапа са се нареждали нагънати черги, за да се закрива вратичката на самото скривалище. Горе къщата има две стаи. В едната стопаните са нощували през лятото, а другата е била гостна. Непосредствено до нея е долепена работилницата - постройка, която се състои се от стая, в която са плели гайтани и полуоткрита бояджийница. Къщата е възстановена през 1933г. Материалите и трудът са дар от гражданите на Карлово, организирани от обществен комитет начело с тогавашния кмет на града Аристотел Янакиев. Ценна помощ за възстановяването в първоначалния и вид, за вътрешната и уредба оказват племенниците на Апостола, дъщерите на сестра му Яна. През 1937г. тя отваря врати за посетители...” Спирам да слушам разказа. Пия вода от чешмата в двора и си припомням фактите.
     Родната къща на Васил Левски рухва в годините след Освобождението. През лятото на 1933 година. в Карлово идва да снима филм за Левски режисьорът и основоположник на българското филмово изкуство Васил Гендов.
     Когато пристига в града и пита за родната къща на Апостола един старец го завежда до мястото, където е била. Гендов е ужасен от това, което вижда – полусъборен дувар и жалки останки от стена. Половината от имота е превърнат на сметище, а другата част е обсебена от съседите Чардаклиеви, които са братовчеди на Левски, наследници на сестрата на Гина Кунчева - Дора Чардаклиева.
     Нещо повече Гендов научава, че на следващия ден ще се събори всичко, за да се прокара улица. Ужасеният режисьор зарязва филма и хуква да спасява останките от дома на Апостола. С още трима души от снимачния екип нахълтва при помощник кмета, който му казва, че решението на общинския съвет не понадлежи на обжалване. И толкова.
     Гендов се сеща, че командир на Карловския гарнизон е неговият далечен роднина полковник Петър Димков и отива при него.
     Малко известен факта е, че лечителят Петър Димков и полковник Петър Димков са едно и също лице.
     Когато изслушва разказа за готвеното кощунство Петър Димков кипва. Нарежда да се приготви гарнизонният файтон и отиват при кмета Аристотел Янакиев, който започва да мънка, че регулацията си е регулация и нищо не може да се направи. Решението си е решение. Друг още по-малко известен факт е, че по това време Васил Чардаклиев е общински съветник.
     Разбрал, че не може да получи помощ от кмета Петър Димков на своя отговорност поставя военен караул, който да не позволи да бъдат сринати до основи останките от родната къща на Апостола. След което алармира за проблема в София. От София идва нареждане да се назначи комисия, която да проучи как да се възстанови домът на Васил Левски. Реставрацията на къщата започва през октомври. Използват се материали закупени за направата на офицерски клуб. Помага и цялото гражданство на Карлово. Макетът, по който е възстановена къщата е направен по от Христо Фъргов по спомените на Васил Караиванов, братовчед на Апостола по майчина линия и на племенниците на Левски - децата на сестра му Яна, които са живели известно време при баба си в къщата.
     През 1933 година къщата е възстановена за един изключително кратък период – 40 дни, след което продължава обзавеждането й и превръщането й в музей.
     Заставам пред паметника на майката на Левски в двора на къщата – музей. Вглеждам се в него и си мисля за Гина Кунчева. Когато се омъжила била около 15 годишна. Тежък и несретен е бил живота й. Съпругът й умира на 38 годишна възраст през 1851 г. През следващата година умира и най-малката й дъщеря Мария. Когато умира баща му Левски е бил на 14 години.
     Гина Кунчева остава вдовица, сама, с четири деца. По-малкият брат на Апостола на Свободата Христо Иванов Кунчев е роден през 1840г. Станал помощник в хана на вуйчо си и един ден едва не пребил един турчин, който отказал да си плати сметката. След този случай Христо е принуден да забегне в Румъния. Близък приятел на Христо Ботев, той живее бедно, участва в революционно освободителното движение в неговите първи преломни годни умира на тридесет годишна възраст на 9 април 1870 година.
    В експозиционната зала на музея екскурзоводката разказва: „...Другият брат на Левски Петър Иванов Кунчев също имал буен нрав. Не прекланял глава към неправди и робски хомот и това го принудило да напусне родния си град. През 1876 година е в Ботевата чета. След разбиването й успява да се спаси и се укрива в София, след което заминава за Одеса. Участва в Освободителната война през 1877-1878. Ранен е в боевете при Шипка. След Освобождението се завръща в Карлово. Разболява се от туберколоза и умира през 1881 година...”
     Екскурзоводката си върши добре работата. Гласът й е мелодичен и приятен. Глас, който пропусна да каже, че когато Петър се завръща в Карлово изпада в изключително тежко материално положение. Хром и болен той хлопа от врата на врата и моли немил недраг за някаква работа. Живее при сестра си Яна, останала вдовица с невръстни деца, който едвам смогвала да изхрани.
     Сещам се за неговата злощастна орис. Усещам погледите и презрението на новоизлюпените след Освобождението карловски чорбаджии към останалия с увредено зрение и сакат крак Петър и изпитвам гняв.
     Гняв към времето, към това време, в което Петър Иванов живее и завършва живота си. Преглъщам гнева си и в миг проумявам, че времето не се е променило чак толкова много.
     Изпитвам гняв и болка. Болка силна, пареща, почти безнадеждна болка.
Болка за него - Ботевият четник, Опълченецът от Шипченските боеве, братът на Левски, жителят на Освободената Българска държава. Болка за това, че е имал нещастието да остане жив и да стигне до окаяното състояние да протяга ръка за милостиня.
     Усещам болка. Болка за него. И болка за себе си, защото искам да вярвам, че светът и хората, който правят подредбата му в дадена държава най-сетне са се променили и са станали по-мъдри и по-справедливи.
     Опитвам се да вярвам, въпреки реалността, която отново ми доказва, че хората в България, помнят от историята си, само толкова, колкото им позволяват да знаят. И още по-страшното е, че тези, който позволяват и решават не само че в повечето случаи не са най-умните и можещите, но някои от тях дори не притежават елементарна компетентност.
     Погълната от тези си разсъждения влизам в параклиса, който се намира непосредстветно до къщата –музей. Там е съхранена част от косата на Апостола.
     Когато на връх Великден през 1864 г. в местността Алтън чаир Васил Левски отрязал косите си ги дал на майка си с молбата да ги пази и със заръката, когато научи за неговата гибел да ги опее и погребе по християнски обичай.
     Разказват, че след като Гина Кунчева научила за смъртта на сина си занесла косите му при поп Костадин, които ги опял, но не ги погребала, а ги пазила до смъртта си.
     След това косите на Левски пазила сестра му Яна, която през 1907 година ги предава на тогавашния министър на просвещението. Когато през 2002 година параклисът е готов от Военният музей предоставят част от тези коси за съхранения в него..
     Стоя пред косите на Левски. В параклиса не може да се запали дори свещица в памет на Апостола. Не е позволено. За мен този факт е абсурден и подтискащ. Народе????... Излизам от къщата – музей.
     Отделям се от групата и стигам до площадчето с чешмата пред ЦЪРКВАТА „УСПЕНИЕ НА ПРЕСВЕТА БОГОРОДИЦА”. Наливам си вода и правя снимки на кучето, което я охранява. То „позира” с втренчен тъжен поглед и вяло ми маха с опашката си докато влизам в двора на църквата. Тя е построена през 1839 година. Камбанарията на е издигната през 1897 г. от майстор Васил Велев, височината й с кръста е достига до 25 метра. През 1859г. в този храм архиепископ Паисий Пловдивски е ръкоположил Васил Левски в духовен сан йеродякон.
     В този храм Апостолът на свободата е пял в църковния хор. Стените на църквата сигурно помнят гласа му. Помнят гласа на Левски. Стените помнят, а ти НАРОДЕ ????... Помниш ли думите му?!...Народе????... Помниш ли думите на Христо Ботев, написани през 1868 г. в писмото му до Киро Тулешков: “... Приятелят ми Левски, с когото живеем е с нечут характер. Когато ние се намираме в най- критическо положение, то той и тогава си е такъв весел, както и когато се намираме в най- добро положение. Студ, дърво и камък се пука, гладни от два или три деня, а той пее и се весел. Вечер дордето легнем той пее; сутрин щом отвори очите пак пее. Колкото и да се намираш в отчаяност, той ще те развесели и ще те накара да забравиш сичките тъги и страдания. Приятно е човеку да живее с подобни личности! ...”
     Помниш ли НАРОДЕ ?!...И ако помниш, защо забрави да разкажеш на 72 % от децата си ?!...И не се ли питаш защо те, въпреки че са в училищна възраст знаят само това, че ЛЕВСКИ е футболен отбор?!...
     Помниш ли, НАРОДЕ ????....И ако помниш защо забравяш, че можеш да обръщаш своето време?...НАРОДЕ????... Спирам на площада. С тези въпроси се взирам в ПАМЕТНИКА НА ЛЕВСКИ. Малко известни са фактите за неговото построяване. Издигнат е през1907 г., въпреки че първата копка е направена през 1903 година. Построяването му се забавило, тъй като тогавашният кмет на Карлово държал паметника да е точно срещу къщата му. И съвсем по нашенски последвали препирни, които приключили с избирането на новия кмет, при които се е реализирало изграждането на паметника. Паметникът е построен е по инициатива на Ученолюбивото дружество в града, което е основано като продължение на ученолюбивата дружинка - организация съществувала още преди Освобождението, в която е участвал и самият Левски.
     След Освобождението останалите живи членове, учредяват Ученолюбивото дружество. Негов пръв председател е съратникът на Левски Теофан Райнов. Основан бил инициативен комитет, който започва да набира средства за построяването на паметника.
     Тогавашното народното събрание гласувало отпускането на 10 000 лева и призовавало всички българи да дарят средства. Средствата били събрани много бързо. Одобрен бил и проекта на скулптора Марин Василев. Била направена и първата копка. Но цели 4 години се водили препирни и спорове. И тъй като кметът бил човекът, който искал да приватизира Левски, като постави паметникът му не на площада, на определеното за това място, а точно пред собствената си къща се наложило да се реши спора, като се изчака да свърши мандата на кмета. Как ти звучи този факт, НАРОДЕ????... В близост до паметника на Левски се намира ЦЪРКВАТА „СВЕТИ НИКОЛАЙ”. Тя е построена през 1847 година. Интересна е нейната история. Според действащото тогава турски законодателство нов християнски храм можело да се изгради само, ако на посоченото за строежа място имало старо светилище.
     Приближавам църквата и мисля за ония странности на живота и на съдбата и за човешкото участие в тях. Мисля и за парадоксите в живота и в историята на сградите и паметниците и на хората. Един от тях е свързан с получаването на разрешение за изграждане на храма. То се дължи на двама турци, името на единият се помни - Юсеин Антип. Та историята е следната. Искали карловци да изградят нова църква, но трябвало да получат разрешение за това. Та Юсеин Антип посъветвал карловци да заровят стари икони и кандила на мястото на което искали да построят храма и в разговор между турските управници, сред които думата му се чувала не пропускал да каже, че като минавал с магарето си край това място сякаш някакъв невидим шамар го удрял и спирал да вижда всичко наоколо. Ден след ден турчинът повтарял :„Свято място ще да е”, докато тези негови думи не накарали властите да разкопаят на посоченото място, където открили закопаните църковни утвари. Веднага била съставена делегация от карловци, която била пратена в Цариград. Оттам тя се върнала със султански ферман - разрешение за стоежа на храма. Само за десет месеца със средства от дарения и доброволен труд била построена църквата. Храмът е дело на един от първите майстори през Възраждането - известният брациговски строител Никола Тончев Устабашийски (учител на Колю Фичето).
     В този храм през 1858 година за първи път е празнуван денят на българската азбука.
     Сред зографите са Станислав Доспевски и Иван Зографски.
     Днес в църквата се пази иконата на Света Богородица, която е била свидетел на събитията от Илинден - 20 юли 1877 година, наречени от карловци Страшното.
     „...След преминаването на руските войски през Карлово на път за Шипка, в града нахлуват турски части, които оставят след себе си пълен погром. Избити са около 800 карловци, повечето от който са обесени на площада...”- разказва нашата екскурзоводка.
     Това е официалната версия. Не съм и очаквала да ни спомене един много дребен факт, че според спомените на съвременници на тези събития /сред които е и Съба Вазова, майката на Иван Вазов/, турските части се връщат провокирани от група карловски младежи, които тръгнали да се включват в редиците на руските войски. По пътя им, който минавал през околните села те безчинствали с турското население в тях, предимно жени и деца. Като ответна реакция на тяхното поведение в Карлово нахлуват турски части.
     Денят бил Илинден и много християни са били събрани в църквата "Свети Николай". Те са избити в храма и в двора й. На това място днес е поставен паметник, в памет на жертвите на тази трагедия.
     В двора на църквата се намира и гробът на Гина Кунчева – майката на Левски.
     Винаги, когато се докосвам до живота и делото на Апостола си задавам въпроси за дните на майка му, за последните мигове от живота й. За това как е оцеляла, понесла болката?!...Много пъти съм виждала самотните нощи на тази велика българка и съм си представяла нечовешката й тревога, когато се е питала живи ли са и къде се скитат немили-недраги прокудените й от робството синове.
     Стоя пред гроба на Гина Кунчева. И отново усещам онази болка и безнадежност. Виждам самотната, сломена от несгоди и мъка майчина фигура. И сърцето ми проронва сълза, която се превръща в нов въпрос за живота на майките и за това, в който могат да го превърнат времето и хората.
     В този миг въпросите напират, а отговор не успях да получа нито от екскурзоводката, нито от дългото ми предварително търсене в книги и в интернет.
     Според една от версиите жестоко притисната от непосилната мизерия и безизходица, преживяла смъртта на съпруга си и на трите си деца малко след Освобождението през декември 1878 година Гина се хвърля в махленския геран. Извадено от кладенеца тялото й набързо било погребано в страни от карловските гробища, без каквито и да е християнски ритуали.
     Според публикуваното в книгата на Никола Ферманджиев „Родови хроники” /С.1977/ Гина Кунчева била погребана в двора на църквата „Свети Никола”. Около 1930 година по инициатива на роденият в Карлово артист Иван Попов /1865-1966/ бил издигнат паметника й. При издигането му костите на Гина не са били погребани под паметната плоча, тъй като никой не е знаел къде са. През 1973г. въз основа на записаните спомени на Стефан Генков, който били съхранени и запазени от потомците му мястото, където е погребана Гина Кунчева става известно.
     Войниците от карловското поделение, извършвали изкопи за канал около посоченото място. Те открили останките на Гина, който били идентифицирани въз основа на спомените за монетата, която майката на Левски е носела завързана на черната си забрадка. Откритите костите били погребани с почести на 19 февруари 1973 година в приготвеният преди повече от четиридесет години гроб.
     Стоя пред гроба на Гина Кунчева. Вглеждам се в лицето на от снимката й, поставена на него и се питам каква е истината?!...
     Истината?!...Дали ако открия истината ще успея да запазя вярата си или ще бъда сломена от рухването на поредната ми илюзия за човека и управниците на човешкия род, които ти си избираш НАРОДЕ???!...
     И докато търся отговорите на въпросите за онази истина, потулена от времето и от хората, разбирам, че всъщност се опитвам да намеря собствената си истина за моето време и за моя живот, днес, тук и сега, в собствената ми държава.Гледам асмите и чемширите в дворовете и търся отговори за истината и нейните измерения, за приватизирането и изкривяването на истината, за компромисите и предателствата, за личният избор и решения и за цената. За онази цена, която всеки миг плащаме за смелостта си да отстоим позицията си и да търсим справедливостта и правдата. За онази цена, която ни превръща в хора, а не в блюдолизци. Вървя из карловските улици, потънала в размислите си за времето и смисъла, за хората и техния живот, за истината и болката, за самотата, която ти носи мъдростта. Мисля си за това колко трудна работа е мисленето и колко лесно се контролират и управляват тези човешки същества, които все по-рядко я вършат. Изведнъж погледът ми се насочва към един възрастен мъж. Той седи на една пейка и държи в ръцете си хляб. Бавно отчупва от него малки парченца и се храни. Изведнъж до близо до него на пейката кацна врабче. Мъжът му хвърли отчупената коричка хляб и се усмихна, докато го гледаше как се храни.
     Стоя прикована от гледката. И неусетно и съвсем импулсивно, без сама да разбера как и защо сядам на пейката до стареца. Той ме поглежда и се усмихва. Миг на мълчание след което завързваме непринуден разговор:
     „...Стар съм, на 87 години, но Господ ми даде дълъг живот и здраве. Надживях близките си и сега съм сам...Много сам”- каза той и продължи да храни врабчето.
     Питам го за Гина Кунчева и за нейната смърт. Старецът ме погледна тъжно и отвърна:”...Чуваше се из Карлово за това, че се е хвърлила в гераня, но дали сама се е хвърлила или са й помогнали едва ли някой знае. А и да знае едва ли ще се разбере. Ти защо питаш?! Сигурно защото си млада и незнаеш, че понякога истината не е потребна на никого...Защото истината има много лица: едно лице за пред Бог, друго - за пред управниците, третото – за пред близките, родните и четвърто- за пред другите...На тебе коя от всичките истини ти трябва и сигурна ли си, че искаш да я намериш?!...”
     Въпросът му ме сварва неподготвена. Гледам как треперещите му ръце отчупват парченца от хляба и хвърлят трохички от тях към станалите вече три врабчета.
     „...Истината понякога е като воденичен камък, който може да те понесе нанякъде. Но и в лъжа не може дълго да се живее...” сякаш на себе си каза мъжът и замълча. Мислите ми се въртят около свободата, истината, илюзиите, смисъла...и животът. Този живот на отделния човек, животът на един град, на една нация, на един народ?!...Всичко потъва в очите на този човек, който ме гледа с тъжен поглед и ми подава хляба с думите:„...Топъл е, да те поканя, отчупи си да го опиташ...”
     Жестът и думите му ме сварват неподготвена и увеличават въпросите ми. Вместо да получа отговори си дадох сметка, че винаги, когато съм се докосвала до делото и личността и живота на Левски в мен са звучали думите дисциплина, морал, равносметка и пред очите ми се разкривала онази картината на зимната виелица в непрогледната нощ.
     Бяла картина, потънала в студ, сняг и вятър. В преспите на нейната чистота пътува една самотна мъжка фигура. Пътува през времето и във времето и върви напред, за да вдъхва надежда и упование на българския народ.
     После чувам думите му и неговото време става част от моето време.
     И съм сигурна, че винаги има смисъл да преобръщаш реалността в името на по-добър живот и повече човечност.Потъвам във времето. В онова време и в това време. Търся онази негова„чиста и свята република”
     Оглеждам се за днешния „чисто народен човек”, който „трябва да се бори за своя народ”, но вместо него съзирам до болка познати лица, който ме гледат от непочистените предизборни плакати.
     Те са там едни и същи, с малко нови попълнения и с много обещания. Гледам до болка познатите им лица, преглъщам ръждивият вкус от разминаването между думите и делата им и разбирам колко е далече времето, когато българинът наистина ще бъде свободен. Защото всеки народ си заслужава управниците, тъй като сам си ги избира.
     В този миг проумявам какво означава едната от четирите въпросителни, които Левски е записал в тефтерчето си след думата „НАРОДЕ”.
     В момента това прозрение може и да ме е направило по-мъдра, но тази мъдрост ме натъжава.
     Някаква странна тъга, която не може да ми причини болка, а по особен начин ме прави по-силна и по – уверена.
     Разбирам, че отговорите на всеки мой въпрос са вътре в мен и зависят единствено от моя избор и решения.
     Вървя бавно към ВОДОПАДА. Името му е СУЧУРУМ и означава летяща, хвърчаща вода. Намира се на около един километър северно от Карлово. Мястото е особено красиво.
     Гледам водата, която се пуска от 15 метра височина и някак тържествено се разбива в скалите. Днес водата не лети. Дългата и продължителна суша сякаш е укротила хвърчащата вода.
     Взирам се в сърцето на водопада и усещам силата на всяка една капка вода.
     Потъвам в безвремието на отделната капка вода и във времето на водопада.
     Проследявам движението на водната струя и се потапям в мислите на водопада
     И в тях откривам моите отговорите на въпросителните след думата НАРОДЕ...

 

     28.11.2009г.
     гр.Стара Загора

 

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

начало

© 2015ArtDesign, All rights reserved!