МОЕТО

ТВОРЧЕСТВО

 

ЖИВОПИС

ФОТОДИЗАЙН

КНИГИ

РАЗКАЗИ

ПЪТЕПИСИ

ИНТЕРВЮТА

ПСИХОЛОГИЯ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПЪТЕПИСИ

 

ЕДИН СПОМЕН ВСЕ ОЩЕ В БАЛКАНА ЕХТИ

Камелия Мирчева

 

     Непосредствено преди Шипченския проход, сред неповторима по красота природа на 12 км. от град Казанлък е разположен малък град - Шипка.
     В него изживяват живота си 1450 души. Тук е красиво, спокойно, пълно с история. Усещането тук е някак си интернационално.
     От няколко години в градчето се заселват японски и британски семейства. Те са предимно възрастни ентусиасти, пенсионери, които желаят да изживеят на спокойствие. Те не бързат за никъде, превръщат в приказни кътчета дворовете на къщите си и популяризират сред роднини, познати и приятели България. Лятото тук е зелено и цветно, но днес в Шипка е спокойно и бяло, много бяло.
     Къщичките са се сгушили в снега, а дърветата са застинали в някаква приказна омая.
     На площада ни посреща табела с надпис на три езика за добре дошли - български, английски и японски. Наоколо е заснежено и тихо, много тихо..
     По улиците се надбягват само няколко котки, а единственият намек, че тук живеят хора са пушещите коминчета на къщичките и направените пътечки сред снега.
     Усещането тук е странно. Пълно е с история и древност.
     Тук е съществувало селище по времето на траките в периода от ХІ - VІ в. пр.н.е. Изследвани са няколко тракийски могили в околностите на Шипка.
     Голямата Косматка датира от времето на Севт ІІІ, основателят на древният тракийски град Севтополис, който поради нечие човешко безумие днес се намира на дъното на язовир "Копринка".
     В околността се намира могилата "Светицата", известна с откритата в нея златна маска, известна като маската на Терес.
     Най-богатата и запазена тракийска гробница открита досега в нашите земи безспорно е тази в Голямата Косматка. В нея са намерени непокътнати от иманярите 70 предмета - бронзови и сребърни и около 20 златни. Сред тях са и бронзовата глава на мъж с очи от полускъпоценни камъни, златен венец с жълъди и дъбови листа и др.
     Траките?!...Те са били тук и в могилите Светицата и Оструша.
     После дошли римляните, а през 1396 г. турците. Те идвали и оставали, заради прохода, който е бил важна стратегическа точка и ключ между северната и южната част не само на България, но и на Балканския полуостров.
     Относно днешното селище една легенда разказва, че в този регион се е намирало средновековното крепостно селище, което турците разрушават.
     Оцелелите жители основават ново селище сред шипките и от там дошло името му Шипка.
     По време на руско-турската война градът е опожарен и сринат до основи.
     Днес в Шипка освен българи, японци и англичани живеят и голям брой потомци на каракачаните.
     Вслушвам се в шепота на притихналото селище. Бавно стъпвам в снега и в главата ми бушуват мисли за мъжеството, силата на духа, безусловната победа и спечелването на войната. И за цената на победата - животът на 18 491 човека.
     Мисля си за техните семейства, за болката, мъката и сълзите на децата им.
     Мисля си за войната, робството, свободата, политиката, героизма, подвига, славата, смъртта и безсмъртието и за огромната човешка болка.
     Логиката и в голямата и в малката политика е много различна от логиката на обикновения човек, който иска само едно, да изживее спокойно живота си, да отгледа децата си и да се радва на плодовете на своя труд.
     Войната?!... Какво взема от обикновения човек тя и какво му дава?!... Има само един отговор - болка, разрушения, рани и смърт.
     Ад, в който едни хора превръщат живота и земята на други хора.
     Войната и нейната разруха, свирепите безумия и безкрайно многото смърт.
     Днес войните, героите и истините се преплитат в състезание по политическа некадъност, трудно разбираема за хората, които не проумяват защо животът им не се променя в по-добра насока.
     С тези си мисли пътувам към един уникален и величествен храм. Проектиран е от архитект Анатолий Томишко. Има 17 камбани, украсени с красиви орнаменти. Най голямата от тях тежи 12 тона, а общата им тежест е над 20 тона. Камбаните са отляти от събраните в района гилзи.
     Десет позлатени кръста се извисяват над купола на храма, като най-високият от тях е 4,5 метра.
     Църквата има пет позлатени купола - четири странични, високи по 33 метра и един централен, висок 42 метра.
     Това е храм паметник "Рождество Христово" известен още като църквата със златните кубета в Шипка.
     Строен е цели 17 години от 1885 до 1902 г. и е посветен на един подвиг и на паметта на 18 491 души.
     Пътувам към храма и си мисля за тях, за загиналите.
     Мисля си за човешкия подвиг и за онези сражения започнали тук през септември 1877 и продължили до януари 1878 г. Повече от пет месеца руските войници и българските опълченци се сражават и не позволяват на Сюлейман паша да премине в Северна България и да окаже помощ на обсадения в Плевен Осман паша.
     Годината била студена. Зимата настъпила рано. Дърво и къмък се пръскали от студ. Премръзнали, гладни и изтощени те бранели прохода.
     Притиснати от мнократно надвишаващия тяхната численост враг, изчерпали боеприпаси, храна и оръжия, подложени на студа и вятъра отчаяно и с всички сили бранели прохода. Студът достигал до - 20 градуса, а вятърът навявал снега в двуметрови преспи. Водата замръзвала, липсвала храна.
     Спирам пред стълбите, които водят към храма. Студът е силен, а вятърът просто ме прорязва. По стълбите има изчистена пътека и въпреки това поради заледяването изкачването им е затруднено.
    
Вървя към храма и се връщам, 140 години назад, спирам времето в 1879 година. Периодът след приключването на Руско Турската война.
     В тази година майката на генерал Скобелев, графиня Олга Скобелева, граф Игнатиев, бивш руски посланик в Цариград и неговата съпруга се обръщат с апел към руския народ за набиране на средства за построяването на храм - паметник на загиналите в Шипченската епопея.
     Коя е графиня Олга Скобелева?!... През времето на Руско-турската война 58-годишната Олга оглавява Балканският отдел на Руския червен кръст, който събира помощи за останалите без покрив след войната без домове българи. Тя пристига в Пловдив, където развива огромна благотворителна дейност. Непрекъснато обикаля из Южна България, като създава безброи много сиропиталища и благотворителни дружества. Вечерта на 6 юли 1880 година е убита на 6 км. от Пловдив. Но това е една друга и много дълга история.
     Изкачвам се по стълбите бавно и внимателно. Пренареждам фактите и събитията, свързани с храма.
     Император Александър ІІ провокиран от апела за построяването му дарява 1000 руски рубли, икона и ризница и издава указ за стартиране на кампанията за набиране на средства.
     Издава и разрешение за сформиране на "Комитет за построяване на православен храм в подножието на Балкана в Южна България за вечно поменуване на воините, паднали във войната 1877-1878 година".
     Разногласие относно мястото на построяването му няма. Но има друг проблем. Избраният терен се намирал тогава в пределите на все още автономната от Турция Източна Румелия. Това изисквало да бъде издадено специално султанско ираде /указ/ за разрешаване на строежа. Този указ е получен едва през 1883 г.
     Членовете на комитета не бездействали докато чакат ирадето. През 1881 г. е взето решение храма да се казва "Рождество Христово". В касата на комитета са събрани повече от 300 000 рубли. Проведен е конкурс и е одобрен проекта за строежа.
     През 1885 година започнал и самият строеж, но малко сред това той е преустановен за цели 10 години, поради влошените дипломатически взаимоотношения между България и Русия, след преврата на 9 август 1886 година и отстраняването на княз Александър Батенберг.
     Вървя по стълбите към храма. Златните кубета блестят на фона на синьото небе и някак си странно се отразяват в снега. Небето е толкова синьо и красиво, а мислите ми...
     Мислите ми ме натъжават. Мисля си за историята и народите, за политиката. За сценаристите на голямата и малка политика, за куклите и кукловодите на дипломацията и за костите на онези обикновени хора, погребани тук.
     Мисля си за Белия Генерал. Така са наричали Скобелев, заради белия кон и белите дрехи, който е носел. Подреждам фактите около неговата личност. Бил е много смел, водил е битки край Шипка и Шейново, в Одрин, Ловеч, Плевен, стигнал до Цариград. Това са известните факти.
     Малко известно е, че е бил приятел с Макхаган, американския военен кореспондент, включен в състава на руската армия и участник във всички по-важни битки за Освобождението на България.
     Малко се знае и за това, че княз Батенберг е канил генерал Скобелев за военен министър на България, а преди това представители на българското опълчение са му предлагали да стане княз.
     Още по-малко известен е факта, че Скобелев е щял да превземе Цариград, но е бил спрян от политиците. Белият генерал умира на 38 години през 1882. Руският народ му издигна в центъра на Москва великолепен паметник, който е бил разрушен през 1918 година по нареждане на Ленин.
     Скобелев е знаел 6 езика, имал е великолепно образование и идва като доброволец в Руско-турската война. Бил е обожаван от народните маси и в България и в Русия. И докато в България никога не е бил забравян, то в Русия генералът остава в забвение, вследствие на комунистическия режим.
     След Руско-Турската война Белият генерал останал в България. Когато Берлинският конгрес разкъсва Отечеството ни на Княжество България и Източна Румелия генералът създава в Източна Румелия гимнастически дружества, които са били военизирани организации. Точно обучените в тях хора, повече от сто хиляди души се превръщат в основата на бъдещата българска армия.
     Мисля си за нишките на времето, което свързва миналото, настоящето и бъдещето. Мисля си за историята и нейното пречупване през призмата на управляващите. За героите и подвига. За онези знайни и незнайни хора, жертвали живота си в името на някаква кауза.
     Мисля си за безсмъртието и подвига, за славата и нейната краткотрайност и за сълзите на хилядите вдовици и техните деца.
     Мисля си за истината. Всъщност не знам дали човечеството е дорасло, като общество да чуе истината и да се поучи от нея?!...
    Вървя по стълбите към храма. Гледката наоколо е приказна. Днес тук всичко е спокойно, тихо и застинало в някакъв странен покой. Днес тук нищо, освен храма не напомня за жестоката човешка драма, за подвига, героизма и смъртта...
     Храмът?!...Завършен е през 1902 г. До 1934 година е владение на руската държава, която го дарява на българския народ. През 2004 година с решение на министерски съвет е прехвърлен като собственост на Българската православна църква под управлението на Старозагорска епархия.
    Храмът?!... Иконите върху главният иконостас са 83. Изработени са от монаси от руския манастир "Свети Пантелеймон" в Атон. По време на освещаването на храма светогорските монаси даряват още 15 икони.
     Стенописите са правени на два етапа. Започнато през 1902 година от проф. Месаязов и от Антон Митов изографисването е завършено през 1959 г. от колектив с ръководител иконописеца Николай Ростовцев.
     На южната страна и северната страна на храма са изобразени исторически личности и канонизирани от православната църква светии. Сред тях са и братята Кирил и Методий и техните ученици.
     На двете колони пред олтара са изобразени Княз Борис І и Киевския княз Владимир.
     Под черквата е изградена крипта, а в двете й странични галерии са поставени 17 саркофага с костите на загиналите в сраженията край Шипка.
     Внезапно погледът ми се размива в мраморните мемориални плочи, на които са написани имената на войнските части и на жертвите и изпадам в някакво тихо вцепенение.
     Усещам мирис на барут, чувам виковете и стоновете на жертвите, виждам летящите камъни и тела, мъртви и живи. Съществувам в онова време само миг и въпреки това усещам тежест и болка в сърцето и в тялото си.
     После изведнъж чувам камбаните. Техният звън ме пречиства и ме връща в моето време. Техният звън ме спасява. Излизам бавно от храма.
     Наоколо няма никой, само две самотни, бездомни котки. И докато се взирам в очите на едната чувам спомена, който все още ехти в Балкана...
     И в този миг внезапно проумявам, че животът е само един миг между две вечности, а останалото?!... Останалото е само мълчание...

     20.12.2009г.

 

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

начало

© 2015ArtDesign, All rights reserved!