МОЕТО

ТВОРЧЕСТВО

 

ЖИВОПИС

ФОТОДИЗАЙН

КНИГИ

РАЗКАЗИ

ПЪТЕПИСИ

ИНТЕРВЮТА

ПСИХОЛОГИЯ

ИЗДАТЕЛСТВО

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПЪТЕПИСИ

 

ПЪТЯТ НА НАДЕЖДАТА

(пътуване до Балъкьой, Фере, Лъджакьой и Александруполис)

Камелия Мирчева

 

     Пътуваме в мъгливата майска утрин. Пресичаме гръцката граница при Свиленград и аз вече чувам шума на Егейско море. От границата до Александрополис има около два - три часа път.
     Но днес пътуването ни е различно. То е едно дълго завръщане назад във времето. Пътуваме по пътя, който е извървял една година след кървавата сеч в Западна Тракия Любомир Милетич.
     Вървим по обратния път, които са минали хилядите, прокудени от домовете си и от родните си места бежанци през 1913г.
     Групата ни се състои от 43-ма души, които в по-голямата си част са потомци на бежанци от Беломорска Тракия.
     Пътуването се организира от доц. Атанас Щерев и това е неговият подарък към хората от Тракийско дружество "Фере" с. Ракитница, Старозагорско. Те познават тези земи само по разказите на своите предци, но днес за първи път ще зърнат земите на родните места на дедите си - Балъкьой, околностите на Фере и Дедиагач.
     Пътуваме в уютният автобус, а мислите ми се връщат назад във времето.
     За времето, което неуморно отброява предопределените човешки мигове на тази земя. За онова време, в което са живели родените преди нас и за това време, в което живеем ние. Мисля си и за едно друго време, което ние ще оставим като наследство на децата си...
     Пътувам през времето. Връщам се назад в историята, разпиляла се през онези трагични за България години.
     Колко много безсмислено насилие и болка, колко потъпкани човешки съдби и мъка? И всичко това най-често е причинявано от недалновидни държавнически решения, жажда за владеене и липса на мъдрост или лудост, която обхваща малките хора, получили по една или друга причина голяма власт.
     Пет огромни бежански вълни, причинени от политически и военни кризи разтърсват историята на България и Балканския полуостров през периода от 1877 до 1944 г. Стара Загора е свързана с всяка една от тях. Пътувам назад във времето отново и отново.
     Годината е 1877, Руско -Турската война. В Стара Загора пристига първата многохилядна вълна бежанци от Димотишко. Родното им място е опожарено от войските на Сюлейман паша след битката при село Джуранлий / днес Калитиново/.
     1903 година - разгрома на Илинденско-Преображенското въстание. Според статистически данни през този период в Македония и Одринска Тракия живеят над 2,5 милиона души българско население. Въстаналите райони в Македония и Одринско са потопени в кръв.
     Три месеца - величие, подвиг, саможертва насилие и смърт, много смърт. Опожарени села и градове, изтребвани и прокуждани от родните си место българи.
     В шестте революционни окръга на Илинденско- Преображенското въстанието са проведени 240 сражения. В тях загиват над 26 000 въстаници, срещу които действат 300 000 турски войници.
     Изгорени са 200 села с 12 000 къщи, а 70 000 души остават без дом. Избити са близо 7500 души, по-голямата част от които са мирни жители - старци, жени и деца. Около 30 000 души емигрират в България.
     Годините са 1912-1913 г. Балканската и Междусъюзническата война - периода на третата и най-масова вълна от бежанци.
     "Балканската война регистрира най-великата военна победа в цялата история на България с превземането на Одрин. И едновременно с това, поради недалновидните дипломатически ходове на цар Фердинанд блестящата военна победа е пропиляна и войната се оказва загубена за България." Тези думи на поета Никола Инджов ми навяват огромна тъга. Зад тях стои онази болка на хилядите избити и оставени без дом и онова огромно отчаяние, което са били принудени те да изживяват отново и отново.
     Западна Тракия е свободна само няколко месеца - от края на 1912 до средата на 1913 г.
     Българската армия се оттегля по силата на международните споразумения. След което започва нова турска окупация, придружена от тоталното обезбългаряване и изтребление на българите от Тракийските земи. Изгорени и унищожени са много български села, сред които Сачанлии , Манастир, Доганхисар, Дервент...
     Третата бежанска вълна - периода между 1913-1923 г. След военния погром на България в Междусъюзническата война от 1913 г. и Първата световна война от 1914-1918 г. броят на бежанското население в България възлиза на около 120 000 души.
     Четвъртата бежанска вълна пристига в България през 1940 г., след като по силата на последвалия Крайовски договор от Северна Добруджа са изселени принудително около 67 000 души българи.
     Петата вълна от бежанци пристига през 1944г.
     Пътуваме...
     Жените от фолклорната група към Тракийско дружество "Фере" с.Ракитница пеят: "Тракийо родна, Тракийо свидна..." Песента е тъжна, с характерното бавно едногласно отпяване.
     Почти на няколко километра след гръцката граница минаваме край село Чермен. /днес Орменион/. То е разположено на 2-3 километра южно от река Марица и от българско- гръцката граница.
     Оглеждам се наоколо- зелени ливади, красиви къщички и никакви спомени за онова време, станало свидетел на драматични и кървави събития. Нищо не напомня, че през:
     1327 година тук е подписан Черноменския договор за съюз между българския цар Михаил ІІІ Шишман и Андроник ІІІ Палеолог, по това време съимператор на своя дядо Андроник ІІ Палеолог.
     През 1371 година на това място се разиграва Черноменската битка между войските на султан Мурад І и християните под командването на Вълкашин и деспот Углеша. Вълкашин е средновековен владетел, крал на Прилепското кралство от 1366 до 1371 година и баща на крал Марко, известен повече като Крали Марко. Под властта на Вълкашин е Душановата столица Призрен и Северна и Западна Македония, с градовете Скопие, Прилеп и Охрид. Неговият брат Углеша се обявява за деспот в Югоизточна Македония - Драмско и Серско със столица Сяр. При настъплението на запад на османските турци Вълкашин тръгва с войска на помощ на брат си деспот Углеша. На 26 септември 1371 година в битката при Черномен на Марица османските военачалници Лала Шахин и Евренос бей разбиват войските на двамата братя и Вълкашин и брат му Углеша загиват в боя.
     В една преписка от 1371 г. монах Исай описва следното за битката при Черномен:"Тогава Бог бе излял гнева си над християните от западните области. Тогава деспот Углеша вдигна всички сръбски и гръцки войски и брат си крал Вълкашин и други мнозина велможи, нещо около шестдесет хиляди избрана войска, която тръгна в Македония да изгони турците, без да помислят, че срещу Божия гняв никой не може да се противопостави. Те не само че не изпъдиха турците, но сами люто пострадаха, защото бяха избити и костите си там оставиха непогребани. Други, множество голямо, погинаха от острието на меча или бяха закарани в плен. Трети, малцина, бяха сполучили да се спасят и да се върнат. Никога ухо не е слушало или око не е виждало неволите и злочестините, що се изсипаха над всички западни градове и области. Като убиха юначния деспот Углеша, турците се пръснаха и полетяха по цялата земя подобно на птици по въздуха. Едни от християните бяха изклани, други отвлечени в плен, а онези, които останаха и тях смърт несретна ги покоси, защото погинаха от глад. Такъв глад настана тогава, какъвто никога от създаването на света не е бивал и какъвто, Христос милостиви, да не настава никога вече. Които пък се спасиха от тази напаст, те биваха изпояждани от вълци. Денем и нощем те нападаха и разкъсваха хората. Уви! Какво прискръбно зрелище бе настанало! Опустя земята, лиши се от всичките си блага, погинаха людете, изчезна добитък и плодове. Не остана княз или вожд, или наставник някой между людете, нямаше кой да ги избави и спаси; всички бяха обзети от турския страх и юначните някога сърца на доблестните мъже сега се бяха обърнали на слаби женски сърца. И наистина тогава живите облажаваха по-рано умрелите.."В 19-20 век селото е чисто българско. Според "Етнография на вилаетите Андрианопол, Монастир и Салоники" през 1878г. в Чирмен живеят 180 семейства, от които 870 българи 120 мюсюлмани.
     През 1912 г.според Любомир Милетич в Чермен има 189 семейства или общо 900 българи ексзархисти.Селото е изгорено и унищожено през Междусъюзническата война от турските войски. След Първата световна война попада в пределите на Гърция. През 20-те години на XX век е заселено с гърци бежанци от Турция и гърчеещи се българи от Свиленград, Тополовград и Ивайловград.
     Пътуваме...
Докато си мисля за излишните човешки безумия и жестокости нашият гид Димитър Шалапатов, главен секретар на Съюза на Тракийските дружества в България и потомък на стар български род, прокуден от Западна Тракия разказва, че в дясно от пътя е село Пали, което някога се е казвало Булдюркьой и до 1830 година е било българско според турските регистри. В ляво от пътя остава село Дикия, някогашното Кадъкьой, което също е било българско.
     Според Атанас Разбойников и неговото изследване "Населението на Южна Тракия с оглед народностните отношения в 1830, 1873, 1912 и 1920 г" броят на българските християнски селища в Западна Тракия е бил 105, като в това число не влизат българските родопски села, в които са живели българи приели мюсюлманската вяра.
     Преминаваме покрай Татъркьой. Тук през 1913 година 20 тина работещи по полето хора са посечени от турския аскер.
     Следва Салтъкьой /днес Лавара/, славещо се с многобройните си щъркелови гнезда.
     Наближаваме село БАЛЪКЬОЙ с гръцко днес име Мелиа. Малко преди него ни посрещат от отсрещия рид четири вятърни мелници.
     Това е родното място на Димитър Карев, дядото по майчина линия на доц. Атанас Щерев.
     "Човек трябва да види, да преживее и изпати много беди, премеждия и злини, за да разбере смисъла и ценностите на живота" пише в книгата си "Един кът от беломорска Тракия /Балъкьой/" Димитър Карев. Той е роден на 16 октомври 1883г. Още като ученик в Одринската гимназия "Д-р Петър Берон" участва в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. През 1903 г. става част от Вътрешната Македоно Одринска революционна организация към сформираната чета на Марин Чолаков в Дедиагачко и Гюморджина. За тази си дейност е осъден на пет години тъмничен затвор.
     Арестуван през 1903г. и закаран в затвора в Ортакьой, а по-късно е преместен в турският зандан в Одрин. Освободен е след амнистия, която получават всички политически затворници под влиянието на Великите сили след жестокото потушаване на Преображенското въстание. Завръща се в Балъкьой, където е назначен за учител.
     По време на Първата Световна война е мобилизиран и примирието през септември 1918г. го сварва на фронта в Карабайр.
     През 1919 г. по силата на Ньойския договор България загубва Беломорска Тракия, Южна Добруджа, Западните покрайнини и Македония. Надеждата за осъществяване на национално обединение рухва. Следва нов погром и разорение на тракийските българи.
     След загубата на българските територии на два пъти - през 1913 г. и 1920 г. Димитър Карев предвожда големи групи бежанци от Беломорска Тракия. След злополучните за България войни около 50 семейства от Балъкьой се заселват в с. Горно Ботево.
     Димитър Карев разказва, че "Балъкьой се намира на 19 км. северозападно от град Фере и на 25 км. североизточно от Дедеагач. Разположено е в котловина, оградена от възвишенията на Югоизточните Родопи: на север - Качамак, Падалото, Мухитен, на юг- самотният връх Гьозтепе, на изток - връх Свети Илю и веригата от ридове Дупче, Миризлим камен, Потокът, Гевреккая, Танастепе, на запад - Свети Георгю, Кночова бачинаТогавчок пожар..."
     Според него преди основаването на селото жителите му са били пръснати на седем места, като са живели в махали и колиби, като част от тях са се заселили тук, потърсили убежище от поселищата на унищоженият манастир Вира.
     Преди Руско-Турската война в селото имало 400 къщи. През 1873 година населението е получило черковна независимост и от Мустафа паша /днес Свиленград/ е дошъл първият български учител.
     Автобуса спира пред църквата "Успение Богородично"в Балъкьой. До нея се намират останките на полуразрушена къща. "Това е родната къща на дядо ми Димитър" - казва доцент Щерев.
     Времето е заличило човешкото присъствие. Наоколо има разпиляни керемиди. Срутеният покрив навява тъга и печал. Тревите са по-силни от хората. Те са пробили някогашния под и са навсякъде-крехки, зелени и красиви.
     Стоя пред къщата и усещам едно парене в очите си. То е плод на онази нечовешка болка към която ставам съпричастна, докато тревите повтарят отново и отново думите на Димитър Карев:
     "Беше май 1920 година. Южната беломорска природа беше в разцвета на своята хубост. Всичко в нея беше извикано на живот и тържество. Всяко нейно създание се стремеше към пълен с радост и красота живот. Човекът, този венец на всички творения, изпитваше най-големия дял от душевни наслади, от прелестите на тази хубава майска природа. Но, уви! Мрачни облаци витаеха над Българска Беломорска Тракия, които помрачаваха душата на беломорския българин...и затова той оставаше глух и ням за хубостите на тази природа...Той знаеше за несправедливото и жестоко решение на конференцията в Сан Ремо ...Той помни злокобната за българския народ 1913г...Той помни каква сеч, какво безчестие, какво разорение сполетя онези негови братя, които тогаз по една или друга причина не можаха своевременно да се оттеглят в България. Той знаеше къде да бяга, само по това нямаше двоумение в неговото съзнание...Но и как се напуща "бащин покрив бедни", как се напущат родни поля и красни планини, хубави градини, окосени с кървава пот от бащи и деди? Но и как ще остане да се понася иго чуждо, как ще се лишиш от майчин език и четмо и писмо?..."
     Годината е 1920. Взето е решение Беломорска Тракия да остане в пределите на Гърция. Виждах ги отново и отново, онези хилядите хора, които искаха само да живеят спокоен живот, да обработват земите си и да отглеждат децата си. Вместо това разпродаваха имуществото си и тръгваха по дългия път на бежанците.
     Днес 2 май 2009г. сме тук, в Балъкьой. Природата е все така красива. Селото се казва Мелия. Тук никой не говори български. Къщите са поддържани, дворовете пълни с цветя. Никой от местните хора не помни или се страхува да си спомни за българите напуснали родните си места преди 89 години. Не помнят и потомците на десетината семейства взели решение да останат да живеят в селото.
     Времето и паметта. В този миг не знам кое е по-силно. Времето, което превръща един дом в руини или паметта на един човек, която понякога е по - силна от паметта на една държава и на един народ.
     Точно сега, пред останките от къщата на Димитър Карев за мен паметта се измерва в една оцеляла през времето здрава керемида, която съзирам сред руините.
     Импулсивно се навеждам и я вземам. Подавам я на доц. Щерев. Той я поема и мълчаливо се присъединяваме към групата, която влиза в църквата. Тя се казва "Успение Богородично"и не се знае точната дата на построяването й.
     Димитър Карев пише, че на западната й врата е имало надпис 1806г.
     В храма ни посреща клисарят, които твърди, че църквата е построена през 1935 г.
     И тъй като е Летен Атанасов ден питаме дали нашият свещеник, които пътува с групата може да изнесе служба в храма. Клисарят се усмихва и отвръща, че може.
Отец Иван, свещеникът на село Ракитница застава зад олтара и след толкова години в този бил някога български храм звучи служба на български.
     Докато трае богослужението палим свещи за здраве на живите и в памет на мъртвите. Певческата група на Тракийското дружество припява и се превръща в своеобразен църковен хор.
     Усещането е невероятно. По лицата на хората се стичат сълзи, а "Многая лета..." звучи над Балъкьой.
     После посещаваме българският някога параклис "Свети Спиридон", наричан по онова време "Свети Испирида". Това е по-старият храм, в който са се извършвали църковните ритуали, преди построяването на новата и по-голяма черква "Успение Богородично". В близост до параклиса се издига огромен паламудов дъб.
     Той като че ли е един от малкото останали. От вековните паламудови гори на връх "Свети Илю", описани от Димитър Карев няма и следа.
     Слизаме на центъра на Балъкьой и отсядаме в местното кафене. В него седят няколко мъже, които спират разговорите си и ни посрещат дружелюбно.
     Докато пием кафето си си мисля, за това, че преди толкова години в Балъкьой Капитан Петко воевода е намирал убежище и подслон. По тези земи се е подвизавал Ангел воевода и са живели предимно български семейства.
     Днес тук живеят около 80 човека, които са потомци на настанените след 1920 година гръцки бежанци от Кавказ.
     Времето е заличило всички следи от миналото. Тук няма българи и никой не говори български. Днес в Балъкьой е тихо, спокойно, зелено и много красиво.
     Наливаме си вода от чешмата на центъра на селото и продължаваме към Фере. От околните на този старинен град селища са корените на голяма част от групата.
     Димитър Карев пише: "...Фере беше населен предимно със турци, но в околията му преобладаваха български села. Турците във Фере се отличаваха със своя агресивен дух. Българин не можеше да мине, яздейки на кон през чаршията. Ние като млади учители /1903-1908/ често отбягвахме или се притаявахме, като минавахме през чаршията, където имаше насядали доста турци по кафенетата и следяха с кръвнишки поглед. А за минаването на жени и въпрос не можеше да става... След Априлското въстание /1876/ в българските села в бивша Ференска кааза /околия/ са били доведени, като робини и заложници много българки с децата си, предимно от Стара Загора и Новозагорско. Много български патриоти, задържани в Одринските зандани са били доведени във Фере и избесени на една голяма и стара черница. Тя се намираше в центъра до шадравана и се наричаше Маргаритовата черница, на името на собственика й Маргарит..."
     Във Ферес днес живеят около 9000 души. Градът ни посрещна тих и спокоен, чист и подреден.
     Белите къщи, зелените капаци на прозорците, архитектура с мюсюлмански привкус и огромните за това малко селище църкви ме изненадат.
     Силно впечатлена съм от факта, че църквите в Гърция са отворени за посетители. Свещите са поставени на маса, оставяш пари и си вземаш. На никой не му и минава през ум, че някой може да посегне и да вземе нещо от храма.
     Тръгваме към старата част на града, където се намира византийската обител "Света Светоспасителница". Тя е построена от Исак Комнин през 1152 година и представлява част от католическото течение на храмовете във Византия. Около нея в древността е имало манастир, от който днес са останали само част от стените, една кула и църквата.След превземането на Гърция от турците фреските са замазани и храмът е използван като джамия. Днес много малка част от фреските в църквата са възстановени. Открити са лицата на Исак Комнин и на съпругата му киевската княгиня Ирина.
     Напускаме Ферес и по пътя за Александруполис се отбиваме в Лъджакьой (на гръцки Лутрос). Днес в селото живеят около1 000 жители. То е разположено в нисък и плодороден район между градовете Дедеагач и Фере. Някога е имало две махали - турска и българска. Според статистиката на професор Любомир Милетич в 1912 година Лъджакьой е смесено българо-турско село със 160 семейства, от които 120 екзархийски български семейства и 40 турски.
     Днес в селото цари тишина и спокойствие, които с нищо не напомнят за драматичните събития станали тук, преди сто години.
     Автобусът спира пред черквата. Тя е построена през 1930 г. от останалите в селото българи на мястото на старият храм, от които е запазена камбанарията, върху която има щъркелово гнездо. Прелитащи щъркели няма, но за сметка на това над портата над църквата се вее гръцкото знаме. Дворът е поддържан, навсякъде има зеленина и цветя.
     Тишината и красотата ми действат по странен начин. Те същевременно радват сърцето ми, но нещо в душата ми плаче горчиво. Плаче не за загиналите във войните и въстания българи, не заради техните незнайни гробове. Те са изпълнили своя дълг с героичния си живот и тяхното дело ме кара да се чувствам част от едно велико минало. Сълзите ми са за днешните българи и за онези, които бяха предали своите.
     В главата ми се преплитат мисли за битки, войни, сражения, подвиг, величие, героизъм и подвиг, смелост и достойнство. И незнайно защо редом със смелите и достойните вървят предателите.
     От една страна: "Горко на победените!", защото те винаги оставят живота си, имуществото, душата и вярата си в ръцете на победителя.
     Тук, в Лъджакьой, разбрах, че през ония далечни години победители няма. Има само смърт, разруха, свирепост, омраза, отчаяние, страх, болка, жертви и разрушения.
     Има е герои и предатели, велики и малки хора, подвиг и безумие. Няма победители, а много мъка е сълзи.
     Мисля си за живота и за неговата черна и бяла страна. За времето, което отлита безвъзвратно и за неговата тишина, за човешкия живот и за безсмислието на омразата и жестокостта...Мисля, си за това че единственият победител винаги остава времето. Времето, което пази или заличава човешката памет.
     Седя сред тишината на църковния двор, дишам въздуха на Беломорска Тракия и отново се връщам към онези кървави събития, които са се разиграли се тук преди 102 години...
     На 10 ноември 1907 г. край Лъджакьой са убити войводата Лазар Маджаров и четиримата четници Георги Гешанов, Петър Васков, Чанко Карабраканов и Янаки Милков.
     В главата ми все още кънтят думите на доц. Щерев "Велики българи са били, днес трудно ще се срещнат такива".
     Лазар Маджаров е роден през 1872г. в с. Негован, Лъгадинско. Заедно с брат си е отгледан от чичо си архимандрит Иван Маджаров, български архиерейски наместник в Солун. Завършва Солунската мъжка гимназия през 1892 и става учител в Жеравна и с. Рила, а по-късно и в Лозенград. Влиза във ВМОРО /Вътрешна Македоно-Одринска Революционна организация/ и оглавява местния революционен комитет. Разширява революционната комитетска мрежа в Лозенградско. В 1899 година става нелегален.
     Съпровожда Гоце Делчев при обиколката му в Одринско през 1900 година. След Керемидчиогловата афера застава начело на чета, която възстановява и разширява разбитата комитетска мрежа. Участва в Илинденско - Преображенското въстание, като воевода на чета, разширява и укрепва организацията в Родопите и Западна Тракия.
     В книгата "Свято съзаклятие" Панайот Маджаров /Издателство "Петко и Пенчо Славейкови", София, 1998/ разказва: "...Бяха петима души: Лазар Маджаров, Петър Васков, доскорошен председател на Одринския революционен комитет, Георги Гешанов войвода и четниците Яни Милков и Чанко Тодоров Карабраканов. Границата пресякоха при село Турско поле (Равно поле) и се отправиха за Лъджакъой. Минаха селата Попско, Гугутка, Долно и Горно Луково, Малък и Голям Дервент.
     На 3 ноември се спряха в село Пишманкьой. Препратиха куриер със записка до Бойко Чавдаров да ги посрещне в Балъкьой..."
     В началото на ноември 1907г. Лазар Маджаров с четата си пристигна в Балъкьой, където към тях се присъединяват и четата на Бойко Чавдаров. Двете чети пристигат в Лъджакьой и престояват там няколко дни. Предателство. Селото е обсадено от турски аскер, които претърсва къщите. Четниците напускат Лъджакьой и се изтеглят към възвишенията над него. Сражението продължава повече от шест часа.
     Революционното движение в Одринска Тракия е смазано. Воеводата е убит. Едва ли е имал време да мисли за загиналите преди и по време на въстанието, за тези, които са оставили костите си по турските зандани, за хилядите беззащитни хора, за загубили домовете и надеждата си. Едва ли е останало време да помисли и за предателя и за това кой всъщност е врагът?! Те са се е сражавали. Сражавали са се до последният си дъх.
     Панайот Маджаров разказва за тези събития следното:
     "...Той /Лазар Маджаров/ усети зад себе си мълчаливата тълпа на мъртвите, които вече нямаше да чуят онова, което той чува сега и почувствува, как сълзи напират в гърлото му.
     Собствената му смърт му се струваше без значение, наред с онова, което беше станало - с несполучливото въстание. Прецеждаше мислите си една по една, бавно и начумерено, като преживяваше тежко случилото се...
     ... Водеше ги на север към границата. Не знаеха къде действително е врагът. Тоя, който настъпваше зад тях, другият, който вече бе заел граничните постове и ги очакваше из засада, третият, най-коварният башибузук, който не знаеха от къде ще изскочи и къде ги причаква... Това беше една от най-мрачните трагедии на ония дни.
     Трагедията на хората, които умираха под артилерийските обстрели, съсичани по пътищата от настигналите ги аскери и арнаути. Падаха под ятаганите на башибузука преди да са стигнали границата. Врязал се бе в мозъка му оня писъкът на жена, изпуснала в паниката едно от децата. Беше ги понесла две. Едното на гръб, другото в ръцете. И съвсем близко до границата, когато спасението беше на крачки от тях, ги обкръжи аскер и башибузук. Не знаеха в каква посока да бягат. Хукна майката през храсталаците и когато капнала от умора се повали, без въздух в гърдите, разбра, че едно от децата го няма. Лазар бе пристигнал с хората си на време да прогони развилнелите се убийци. Събираха пръснатите из гората и откриха майката в някакъв ров. В първия момент тя ги изгледа с неразбиращ поглед, стиснала в ръце оцелялото дете. И познала, че идващите към нея мъже са свои, писна.
     Тоя писък завинаги остана в паметта му. Плачеше не една жена, а цялата земя. Цялата земя ридаеше за загубената си рожба. И невероятната случка с намереното от четника Димо Аянов дете и името на майката, Рада Райковица и двамата от село Дерекьово, сега съвсем ясно изплуваха из паметта му...
     ...Поражението бе настъпило. Оцелелите бяха оттатък границата събрани в пограничните села, превърнали се в лагери. Край катуните пушеха огньове. Жените варяха каши на гладните деца. Получаваха и курбан от общия казан в който готвеха веднъж седмично месо, от прекарания през границата добитък. Мъжете плъзнаха по селата да търсят работа и подслон на семействата си. Лазар събра десетина момчета от бившата си чета и се върнаха през границата да обходят гори и пътеки и приберат изостаналите и загубилите се от общия поток. Върнаха се в село Корията, защото селяните им казаха, че част от хората неуспели да избягат и останали в ръцете на башибузука. Изкачиха обраслата с гора височина и на върха от малка поляна надникнаха да видят селото. Нямаше го.
     От доскорошното хубаво село Корията бе останало юртище - купчина камъни и неизгорели главни. По опразнения скат не се виждаше жива душа. Стояха и гледаха вцепенени. После се спуснаха по пътеката между дърветата на млъкналата гора и излезли от шумата спряха. Посрещнаха ги няколко подивели кучета и прасета, които хукнаха през руините. Купища камъни, не изгорели главни. Селския мегдан - без църковната кула и каменната църква. Само огромният стар орех с опърлени клони по които висяха обесени. Не бяха мъже въстаници, а трупове на голи с раздрани кореми жени. По вече подпухналите тела кълвяха врани и труповете се въртяха около примките. Нямаше село, нямаше хора, нямаше къщи и дворове. Камари почернели камъни и пръст върху вечната напоена с пот, сълзи и кръв земя...
     ...Стояха зашеметени, несъзнателно свалили шапки. Мълчаха, а в помътнените им погледи се четеше самообвинението. Как ние позволихме да загинат, да умрат, да ги насилват, бесят и разпарят! Да мятат и стягат въжетата на тънките момински шии! Как допуснахме ние да стане това! Боже мой, колко страшно и срамно е това!
     Лазар изпита жестоко, почти непоносимо чувство на мъжки, точно на мъжки срам за всичко което се бе случило, което се бе паднало да изтърпят всички тия момичета и жени, както тези висящи на ореха трупове... Намериха в руините на изгорял обор, кирка и лопата и изкопаха общ гроб, в който положиха разлагащите се тела. Земята бе суха, неподатлива на сечивата, но те се сменяха мълчаливо и дълбаеха червената тръст. Към заник, поеха на североизток, към Стоиловските възвишения и в среднощ, под грейнала луна се озоваха при склада на дядо Станчо.
     В опразнената кошара нямаше нито бравче, но в колибата намериха стареца. ...Старецът се уплаши от нощните посетители, но познал ги, по лицето му се разля усмивка. Беше доволен, че са прогонили самотата му, а риданията си не можеше да спре. Зае се да меси хляб. Беше с гръб към четниците, но те усещаха плача му по старческите плещи и сълзите, които осоляваха хляба на споходилите го гости. Изпечения хляб, той раздаде в мълчание. Страхуваше се да говори, за да не събуди притихналия плач. Грижата на стареца да подели още топли хляб му придаваше благородство обвеено със сдържана тежест. Мълчаха и момчетата.
     Дядо Станчо разбираше, че за последен път им раздава хляб, че те никога повече няма да се върнат в неговата колиба, и движенията му напомняха богослужение. А Лазар съзря в тоя безквасен хляб най-важният носител на милостта, защото така се раздава само в часове на страдание и нищета. Насладата от споделения хляб не може да се замени с нищо. С хлябът е същото, както с маслото в кандилата.
     Той съзря светлината на хляба. Но цялата сила на тая духовна храна, на тоя духовен хляб, който се е родил в разпилените из планината ниви, тия малки житни и ръжени полета сега бяха стъпкани. Неприятелят ги бе завладял. Стопаните бяха прокудени...Поражение. Жестоката дума не му даваше покой, преследваше го в кратките неспокойни мигове на сън.
     ...Поражение... Победа... Да, те ни победиха в това кърваво въстание, но тяхната победа се превърна в животинско израждане. Нашето поражение ни уби, смаза ни, но и ни пробуди, щом все още не сме оставили оръжието...
     ...Разправят, че преди смъртта човек си спомня целия живот. Може би е така, но Лазар в тая неравна престрелка мислеше само за въстанието. Казват, че преди смъртта мислел отведнъж за много неща, но той преди смъртта мислеше само за едно нещо -въстанието. Сменяше пачките в манлихерата си, стреляше и мислеше: те стрелят прекалено високо! От неговите попадения, и от попаденията на другарите му виждаше, че веригите им се огъват, отдръпват се назад, търсят в неравните гънки прикритие. Но имаше ли на какво да се надяват! Достатъчни ли са патроните, щом врагът брои над сто, а ние сме останали трима. Ще имаме ли достатъчно сили! Ако не можем да се държим до здрач, за каква победа и продължение на живота можем да се надяваме!
     Георги, който му помагаше да изкачи тоя гол връх-капан, вече е мъртъв. Мъртъв е Чанко, мъртъв е Яни! Сега Бойко стреля и поваля надигащите от прикритията си душмани. Петър е ранен, но не се предава. Продължава да стреля с обляно в кръв лице. Ние вече редеем! Ще издържим ли! Надигна се де види попадението на Бойко и се сгромоляса..."
     Петър Васков е роден на 18 май 1875г. във Велес. Учи в Солунската мъжка гимназия, а в 1896г. завършва физика и математика във Висшето училище в София. Учителства в Лом, Видин, Силистра и в Одринската българска мъжка гимназия. Става член на ВМОРО. По време на Илинденско -Преображенското въстание е воевода от Димирхисарско.
     На 12 ноември 1907год. по личната заповед на Министъра на вътрешните работи на Турската иперия Рази паша в Лъджакьой пристига лекар:" да направи аутопсия на убития комита Васков ефенди. Поразен от необикновените размери и тегло на мозъка, лекарят Трандифилидис, елинизиран влах, каза с болка: "Такива хора рядко се раждат, а ние ги убиваме!"..." /Панайот Маджаров"Святото съзаклятие"Издателство "П&П Славейкови", София, 1998/
     Горко на победените, горко на победителите! Милост за живите и покой за мъртвите. Това бяха безмълвните думи, които извираха в сърцето ми в двора на църквата в Лъджакьой.
     На 10 ноември 1907г. е ликвидирана още една нелегална група. Смазано е революционното движение в Одринска Тракия. Царската войска е убила петима смъртни врагове на държавата. И между тия непокорни българи е и един математик с мозък на гений и тяло на юноша. Сам Рази паша, министърът от Цариград е наредил, погребението му да се извърши с подобаващо тържество и караул с пушечни гърмежи.
     "Горко на победителя!", който по човешки се е опитал да се заличи позора на собствената си държава, която изтребва поданиците си. Рази паша ликвидира смъртните врагове на Турската империята, но е оказва почит на този, който го е учил на висша математика, на талантливия учител, на човека и великия българин, Петър Николов Васков."
     Горко на победтелите, горко на победените.
     А за победените положението става непосилно. Турците обикалят всекидневно българските села, правят обиски и претърсвания. Убиват и безчинстват.
     Бойко Чавдаров, Ангел Урумов, Георги Шереметов и Атанас Хундилов се спасяват след сражението при Лъджакьой. На 7 януари 1908 година те са в Окуф.
     Следва предателство, кое ли поред?!... Турският аскер обгражда селото. Престрелка. Бойко Чавдаров е убит от турски куршум, а раненият Атанас Хундилов успява да се скрие в родното си село Балъкьой, където след около 20 дни е убит от своите.
     Димитър Карев пише в книгата си "Един кът от Беломорска Тракия": "..През 1903-1908 г. горните три села /Балъкьой, Турбалъкьой и Окуф/ са дали жертва на революционните борби 14 души - 5 нелегални и 9 легални. Само Бойко Чавдаров е убит от турците, а останалите от братска ръка..."
     Все още не мога да разбера защо в живота и историята на българите предателствата и предателите, вървят редом с героите и подвига?!.. И това се повтаря хилядолетия, през вековете и до днес. Историята ни е пълна с взаимно изтребителни и безсмислени войни, с много жертви и страдания, подвиг, героизъм, величие и предатели.
     Всичко днес се смесва в болката и неизплакана сълза в очите на живите. Хората имат различни начини на оцеляване. Един се предава, друг предпочита да се бори, трети просто спира да живее, четвърти се адаптира...В кои случаи човек побеждава?! Трудно е да се каже. Понякога си мислиш, че си победил, но после разбираш, че това не е така, защото въпреки, че си оцелял си се превърнал в нещо, което не си ти. Славата и позорът остават за цял живот. Рано или късно маските зад които човек се прикрива рухват и тогава той остава сам със себе си и с последиците от делата си.
     Дали в миг на страдания, гонения и лишения човек може да успее да запази човешкото в себе си, за продължи да вярва и да не си позволи да се превърне в предател и подлец?! Някои успяват, други не. Всичко зависи от човека.
     Седя на пейката в двора на църквата в Лъджакьой. До мен идва Веска Симеонова Председател на тракийско дружество"Фере" и Секретар на Читалище "Тракия"с. Ракитница. Тя през сълзи и с огромно вълнение споделя:"..Потомка съм на род, дошъл от с.Мархамли. Били са страшни и жестоки времена. Доживях и аз да дойда и да видя мястото, от където произлизат корените ми. Благодарна съм на доцент Щерев, че ни подари тази екскурзия. Взех шепа пръст от родните места на дедите си, ще я занеса на гроба на баба ми Василка. Мъката й по родните земи бе огромна..."
     Качваме се в автобуса и потегляме за Дедиагач, днес Александруполис. Оттам преди 96 години тръгва колоната на обречените.
     Западна Тракия е свободна само няколко месеца - от края на 1912 до средата на 1913 г. Когато българската армия се оттегля по силата на международните споразумения, започва нова турска окупация, придружена от тоталното обезбългаряване на тракийските земи.
     Изгорени са много български села, сред които Сачанли, Манастир, Доганхисар, Дервент.
     Западноевропейските консули, които имат седалища в Дедеагач, излизат с призив българското население да се събере в града, като обещават с параходи да го превозят до Варна и Бургас, за да бъдат спасени хората от турските безчинства.
     На 19 септември 1913 г. турската войска влиза в Дедеагач. Кметовете на българските села са предупредени населението да ги напусне веднага и в срок от пет дена да се отправи към България. Ужасените хора заявили, че искат да останат по домовете си.
     В Дедиагач събралите се хора са затворени и натъпкани, като животни в казармите.
     Над 40 000 души от най-близките села пристигат, заедно с децата си, със стадата и каквото могат да носят от имуществото си в ръце. За съжаление консулите се отмятат от своето намерение. Излъганото население тръгва в колона по маршрута Дедеагач - Фере - Армаганската долина към България.
     Още с навлизането си в града башибузуците съсекли 18 българи, които поискали да напуснат града. На 22 септември започват безчинствата върху събраните хора.
     На 23. IX. 1913 г. сутринта башибозук, милиция и турска войска нахлули в казармата на Дедеагач и подкарали бежанците като добитък към гр. Фере.
     40 000 бежанци тръгват от Дедеагач за България, подгонени от турците след Междусъюзническата война. По стокилометровия път са убити над 18 000.
     Били са най - страшните и черни времена за българското население от Беломорска Тракия.
     Подвиг, отчаяние, саможертва, страх, героизъм, смърт, болка и надежда за малцината оцелели. Масово изтребление. Хилядите бежанци, подкарани в колона от Дедиагач тръгват по пътя на обречените.
     Башибозукът ги подкарва хората с бой и убийства към Марица и Фере.
     Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов са уведомени за събитията и са в планината, заедно с въоръжени мъже от селата, които не са предали пушките си. Те не са се подчинили на заповедта да предадат в Доганхисар оръжието си на четниците и без него да отиват в Дедеагач. Изпратили са жените и децата си на 1 км. от Дедеагач и са се върнали в гората.
     Съдбата на хората в колоната е жестока. В "Разорението на Тракийските българи през 1913 година" проф. Любомир Милетич пише:"...По на юг, в един дол имаше трупове на около 100 души жени и деца; там имаше малки деца, хващани за крака и умъртвени, като са били удряни в земята. Други, съвсем малки, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та така затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко...
     ...Озверените башибузуци с бой и псувни карали народа с усилен марш да върви, без почивка, за да стигнат по-бързо да Марица. Тези които от умора и немощ изоставали назад били безмилостно и жестоко изтребвани..."
     Още същият ден четниците и воеводите пресичат бежанската колона близо до гр. Фере. Завързва се битка. В сражението загиват много хора.
     Истинска трагедия сполетява бежанската колона. Войводите дават указание тя да се отправи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли. Една част от нея в голямата паника и объркване се отклонява към Марица. В тази част преобладава население от Окуф. Тъкмо тя пострадва най-много. Избитите са стотици. Жените се хвърлят в мътните води на Марица, Децата са потъпкани от коравия ботуш на башибозука.
     Бежанската колона е дълга и разпръсната нашироко. След битката при Фере се отправя към Курбалака, местност в родопските високи хребети над Доганхисар и Сачанли.
     Гладни и жадни, ужасени от преживяното в сраженията, отчаяни и уплашени, изтощени от умора и от ужас хората седнали да починат в Армаганската долина.
     Там отново са нападнати от турска част, състояща се от 200 войника, която отивала да подпали българското село Пишманкьой. Сечта е жестока. Населението се разбягва кой накъдето види. Стотици хиляди хора са посечени. Старци, жени, деца. Под кървавият ятаган намират смъртта пред очите на близките си. Ужас. Паника. Страх, отчаяние и обърканост.
     Човек е безсилен да намери думи, с които да опише жестокостта. Армаган се превръща в долината на смъртта След два месеца на 30 ноември, когато акад.Милетич посещава мястото и вижда разложените и непогребани човешки трупове, оглозганите от дивите животни детски тела със сълзи на очи изрича: "Тук наистина е имало човешка касапница."
     Турският башибозук не е проявил нито грам човечност или поне капка милост към бежанците. След клането в Армаганската долина събралият се народ на Курбалък се разпръсква в няколко посоки.
     Една група жени и деца от Манастир - 42 на брой, се втурва да бяга наляво в посока на Крумовград.
     Друга група, съставена предимно от жени и деца, е заловена от турските войници и разкарвана от село на село през Димотика. Хората са захвърлени в Ивайловград, след като са им взели всичко и са ги малтретирали и изнасилвали всяка нощ.
     Основната група от бежанската колона преминава над село Сачанли и се насочва към Коджаяле.
     Охраняваният от всички страни от четниците на Димитър Маджаров и Руси Славов керван преминава през родопските върхари и земите между Крумовград и Ивайловград. Покрай Илиева нива колоната стига до брега на Арда.
     Днес там се намира село Маджарово, но по онова време на това място е била границата между България и Турция. Тази част от колоната, въпреки непрекъснатите сражения и преследването от страна на озверените турци извървява своя път на надеждата.
     Войводите Димитър Маджаров и Руси Славов с четите си спасяват над 20 000 души жени и деца за България, почти толкова колкото са и загиналите.
     Пътят на надеждата е тежък. Той минава през балкана, по баирите и падините. От Коджале до Ятаджик става непосилен, особено за майките, които носят децата си на ръце. Голяма част от тях са станали свидетели на изтребването на мъжете си. Загубили са близките си. Заплашени от постоянно преследващите ги башибузуци те бягат.
     Омаломощени и изморени, гладни и жадни, парализирани от страх и ужас от изживяното изоставят по пътя много деца. Покъртителната картина на виковете и плачът на невръстните дечица, страхът и отчаянието, болката и безнадеждността, майчините сълзи и до днес не са пресъхнали край местността"Илиева нива" до Ивайловград.
     Те са се събрали в плача на камбанния звън на детския паметник на мемориала, а душите им търсят покои и успокоение в светлината на запалените свещи в параклиса.
     На 4 октомври край с. Ятаджик с преминаването на река Арда приключва кървавият път на колоната на тракийските бежанци. Но това не е краят на техните мъки и страдания. Колоната попада в турска засада и отново е подложена на куршуми.
     Водите на Арда се задръстват от кръв и трупове на убити мъже, деца, обезглавени и посечени жени и старци.
     Водите на река Гюрден дере се вливат в река Арда червени от кръвта. Камъните пищят от болката и мъката на тази нечовешка и безсмислена жестокост.
     Живите търсят спасение в студените и придошли води на Арда. Но много от тях намират смъртта си в тях. В Ятаджик загиват повече от 2000 души.
     За тях пътят на надеждата не е донесъл спасение. Маджарово е една от най-големите и мъчителни болки в историята на онези дни.
     Огромна е трагедията на онази група от жени и деца, която след сечта в Армаганската долина се е отделила от основната колона и заблудена тръгва на запад вместо на север в посока Арда.
     Групата се състои от 42 души /37 жени и 5 деца/. Те са пленени и отвлечени от фанатиците и в продължение на три месеца са влачени по околните села. Какви безчинства и мародерства са изтърпели едва ли човек би могъл да представи. Труповете им са намерени в средата на февруари. Те били избити, заклани и захвърлени в една урва близо до село Аврен, Крумовградска община.
     В историята на българския народ има много трагични страници, но пред трагедията и погрома на Тракия те бледнеят.
     Л. Милетич, в книгата си "Разорението на тракийските българи през 1913 г.пише: "Трагедията на Батак бледнее пред тракийската орисия, защото Батак е едно селище, а геноцидът на тракийци през лятото на 1913 г.е бил извършен в седемдесет /цифром и словом седемдесет/села..."
     Л. Милетич разказва за трагичните събития:
     "... Булгаркьой - 2 юли 1913 год. - от първия залп на врага са избити до един трап 350 мъже. Селото гори, имотите разграбвани, жените безчестени. Загива цветущото българско село и заедно с него над 1100 булгаркьойци.
     ... Дедеагач - 23 септември - Когато народът (а те са били 25-30 хиляди) се беше събрал при казармите... и когато башибозуците го подбраха да го карат с бой - разказва Мавер Калоянов, - дигна се такъв сърцераздирателен общ вик на многохилядния народ, че цял Дедеагач потрепери, целият град стана на крака, камък да беше човек, не можеше да не проплаче...
     ... Армаганската долина - 26 септември - долината на смъртта, както някои я нарекоха, кървавата долина, както ние, тракийците я наричаме. 800 бежанци ненадейно нападнати от турски войници. Започва сеч невиждана - на жени, деца, старци. Настъпва "човешка касапница" и два месеца след тази страшна трагедия долината на смъртта е покрита от непогребани, полуразложени, полуоглозгани от кучета и зверове тракийски трупове...
     ...От Фере до Ятаджик - пътят на близо 30 хиляди тракийци, а живите участници си спомнят, че е имало още най-малко 2 такива колони до Бориславовци и до Ортакьой. И отново думите на Милетич: "Не знам точно какви грозни мъки е теглило българското население през тъмното далечно минало на турското робство... Но си мисля, че това, което е станало по кървавия път, изминат от нещастните български бежанци, изплъзнали се от ръцете на башибозука при Фере, докато да стигнат до българската граница при с. Ятаджик на р. Арда, както и по пътя на други тълпи бежанци... надминава по ужас най-ужасните масови избивания, на които българщината е била подложена дори и в историческото баташко клане..."
     Ужасите, които Милетич описва по спомени, преживявания и разказани от оцелелите след тези събития са мъчителни. Записал е разказа на Мария Иванова от с.Кешан. Тя казва следното:"Имах три сина...И тримата ги застреляха. Имах дъщеря Калина на 20 г. Хванаха я в гората и много я безчестиха. Тя на Варна умря, тя беше уплашена, мъжът й беше войник, та той оцеля...Втората ми дъщеря, женена, Неделя, беше трудна, та роди в гората, оставихме детето в гората...."
     27 опожарени села. Стотици хиляди българи останали без дом, без вяра и без надежда.
     40 000 бежанци тръгват от Дедеагач за България, подгонени от турците след Междусъюзническата война.
     По стокилометровия път са убити над 18 000. Те търсят спасение, бягат, оставят посечени и непогребани близките си.
     Вървят по пътя на надеждата със сетни сили, преглътнали сълзите си и мъката си.
     Непреживели ужаса и насилието вървят, прокудени от домовете си и от родната си земя и единственото, което никой не успял да им вземе било споменът за родния дом и загиналите близки и песента, която по-късно предали на потомците си.
     И днес техните потомци помнят. Те не искат възмездие. Искат само светът да узнае истината, цялата истина.Те помнят и пеят.
     И песента им се слива със стонът, болката и сълзите на предците им. Песента им ме пречиства и ме кара отново да усетя онази велика сила на българския дух. Виждам сълзи в очите на хората от Ракитница и благодарност. Виждам колоната на обречените и пътят на надеждата.
     Усещам вълнението, както на 82 годишната Траянка Петрова и на седемдесет и шест годишните Мара и Петко Кюпови, така и на 11 годишният Симеон Рашев, които са част от групата, с която пътувам. В автобуса Златка Янева и Веска Симеонова запяват стара тракийска песен. Те, потомците на оцелелите, извървяли пътят на надеждата са за първи път по родните места на дедите си. Със сълзи в очите докосват земята. Вземат шепа пръст и пеят. Пеят за болката, за надеждата и за силата на човешкия дух. Пеят за ористта на човека и за неговия път. Те пеят, а аз попивам с очите си красивата гледка по пътя към Александруполис.
     В мен се борят противоречиви чувства и мисли. Мисли за пътя на отделния човек и съдбата на общностите и народите. Мисли за безсмислието на насилието и жестокостта, за силата на човешкият дух, за предателството и за цената на оцеляването...
     Унесена в мислите си и под влиянието на емоциите, които предизвикат песните не усещам кога пристигнаме в Дедеагач.
     Днес името на града е Александруполис. Той е разположен на северния бряг на Егейско море. На няколко километра на запад е устието на Марица.
     Слизаме на пристанището. Дишам шума на Бяло море. Усещам целувката на морския вятър и чувам разказа на вълните. Те тихо шепнат, че е имало едно време на това място български град. Името му в свободен превод от турски означавало "старо дърво" или "дървото на отшелника".
     Вълните на Бяло море разказват двете версиите за името на Дедеагач. Първата е, че то произхожда от вековния дъб под сянката, на който е живеел или се е намирал гробът на турския отшелник на име Деде, а втората, че в тази местност е имало много стари дървета по крайбрежието.
     Бяло море ми разказва за строежа на железопътната линия Одрин - Дедеагач през 1870 г. За ония дни, когато градът е избран за краен пункт на железницата. За ония времена, през 1880 г., когато е построен и прочутият Фар, пред които стоя. Фарът на Александруполис - вторият по височина в света.
     Разказват вълните на Бяло море, че имало едно време един град, който по силата на Лондонския мирен договор от 17 (30) май 1913 г. бил даден на България.
     Имало едно време един български град. Но започнала поредната война. И по силата на Ньойския договор (27 ноември 1919 г.), който поставил край на участието на България в Първата световна война този град вече не бил български. Въпреки че според преброяването, извършено от френските военни власти през 1920 г., в града имало 7222 жители, от които 3900 българи, 2500 гърци, 512 арменци, 165 евреи, 195 турци.
     Имало едно време един български, които след 14 май 1920 година вече не бил български, а гръцки.
     Днес, 89 години, след тази дата вървя по брега на Бяло море. Слушам шепота на вълните и шума на пристанището. Правя няколко снимки на фарът на Александрополис.
    Дълго се разхождам по брега. После сядам в първото крайбрежно кафене. Докато отпивам от кафето се сещам, че бях планувала да посетя църквата "Свети Никола", в която се намира иконата на Света Богородица Трифотиса, рисувана през 13 век. Бях планувала още куп неща, но отложих всичко.
     Днес просто ми стига да слушам гласа на вълните, докато пия кафето си.
     После дълго гледам и корабите, които пристигат и тръгват от пристанището на Александуполис. Знаем, че някой ден ще се завърна отново.
     Ще се върна, когато съм готова да тръгна от тук, но по друг път - в търсене на Афродита.
     И тогава може би в сърцето ми до онази тракийска песен, ще се намери място за едно сиртаки и чаша дионисиево вино.

 

     3 май 2009г.
     гр.Стара Загора

 

1 2 3 4 5 6 7 8 9 10 11 12 13 14 15

начало

© 2015ArtDesign, All rights reserved!